Ридание

      Подкара колата по „Керитаун”, една безкрайна улица с оцветени във всеки цвят на дъгата магазини и магазинчета, предлагащи всякакви странни неща и джунджурии, които не можеха да се намерят никъде другаде. След като измина няколко пресечки, намери място за паркиране на сянка.

      –  Знам къде можем да хапнем превъзходни френски пасти, ако си гладна.

      –  Звучи добре. – Бях прегладняла. От вълнение, че ще се срещна с Люк, не бях обядвала. Защото си тъпа, обади се отново гласът в главата ми.

      Взехме си пасти от една малка сладкарница и излязохме да ги ядем навън, на масите от ковано желязо, които гледаха към улицата. Люк наблюдаваше развеселено как разделям пастата си на отделни пластове.

      –  Какво правиш?

      –  Проверявам съставките й. – Взех с вилицата си парче пандишпан и внимателно опитах крема, с който беше покрит. – За да се опитам да го направя после сама вкъщи. – Мама ме беше научила на това. Тя прави дисекция на всичко, чете менютата като романи и после създава своя собствена магия в кухнята.

      Люк поклати глава.

      –  Откачено ли ти се струва?

      –  Щях да кажа: „което си е странно, си е странно”.

      Исках да го питам за много неща, но пастата беше толкова добра (кремът беше лешников), че реших първо да свърша с нея, преди да минем към разговора.

      –  Е, сега говори.

      Люк стана и ме поправи.

      –  Не, сега ще се поразходим. Не мисля, че тук има някой, но се чувствам по-спокойно, когато вървя.

      Изправих се, а той ме хвана за ръка съвсем непринудено и естествено. Зачудих се дали моето докосване го кара да изтръпва по същия начин, както неговото караше мен – имах чувството, че по тялото ми протича лек ток. Тръгнахме по прекалено светлия паваж, колите профучаваха покрай нас, от един от магазините за дрехи звучеше оглушителна музика.

      –  Кажи ми, ако искаш да отидем някъде по-специално – каза Люк. Сякаш в момента бих поискала да ходя в тъпите магазини.

      –  Просто говори. Кажи ми какво става.

      Той се загледа във велосипедиста, каращ бавно по противоположната страна на улицата.

      –  Ето я моята тайна... – Наведе се към мен и прошепна много тихо: – Не мога да ти кажа тайните си.

      Няколко секунди не осъзнавах какво ми беше казал. Когато схванах, издърпах ръката си от неговата и се заковах на място.

      –  Доведе ме чак тук, за да ми кажеш това? – Една двойка пред нас спря и се загледа в нашата посока. Снижих гласа си. – Очаквах нещо по-добро. Поне да се постараеш да ме излъжеш. Нещо по-интересно.

      Люк протегна ръката си, за да ме хване отново, но аз демонстративно скръстих ръце на гърдите си. Той въздъхна.

      –  Вярно е, че не мога да ти кажа тайните си. Но не знам какво точно не мога да ти кажа. Можеш да ми задаваш въпроси и ще видим докъде ще стигнем.

      Погледнах го намръщено. Стояхме по средата на тротоара, така че една пънкарка и нейното безполово пънк приятелче се опитаха да минат покрай мен и леко се сблъскахме. Пропуснах покрай ушите си злобните им коментари.

      –  Какво имаш предвид под „не мога да ти кажа”? И как така не знаеш какво не можеш да ми кажеш?

      Изражението на лицето му беше на човек, молещ за разбиране; сви безпомощно рамене.

      Дълбоко в себе си, в сърцето си, знаех за какво намеква, но въпреки че можех да карам детелините да се местят и лампата да се включва сама, все още не го приемах с разума си. Странно, защото от толкова отдавна копнеех светът да бъде необикновено място. И сега той беше такова, а аз май не можех да повярвам в него.

      Проговорих тихо.

      –  Нима ме молиш да... повярвам в магии?

      Люк не отговори. Просто ме гледаше с невероятно светлите си очи и с тъжна усмивка на лице.

      –  Уф, добре, хвани ме за ръка – измърморих накрая. – Да се поразходим.

      Той веднага стисна силно ръката ми и тръгнахме отново покрай магазина за стари плочи и антиквариата с изложена отпред метална броня, която хвърляше дълга сянка върху тротоара.

      –  Можеш ли да ми кажеш защо тези четирилистни детелини продължават да се появяват постоянно край мен?

      Люк неволно стисна още по-силно ръката ми, причинявайки ми болка, и се огледа наоколо, преди да ми отговори.

      –  Те искат да са сигурни, че ще можеш да Ги виждаш.

      –  Кои са Те?

      Той не отговори.

      –  Феите?

      Устните му се извиха в някакво подобие на крива усмивка.

      Просто го гледах и търсех по лицето му някаква следа от неискреност, но виждах само намръщеното му изражение, което беше отражение на моето собствено. В ума ми се появиха няколко въпроса, но така и не извървяха пътя си до устата ми. Това, което най-накрая казах, беше най-тъпото нещо, което можех да измисля.

      –  Мислех, че феите имат крила.

      –  Някои имат.

      –  Мислех, че са малки, добри създания, които обичат цветята.

      –  Те обичат цветята. Харесват всички красиви неща. – Очите на Люк се спряха на лицето ми, безмълвно поставяйки ме в тази категория.

      Толкова силно исках да му повярвам, че направо ме болеше.

      –  Защо искат да ги виждам?

      Гласът на Люк вече не беше безизразен, както обикновено; сега по-скоро приличаше на ръмжене.