Ридание

      –  По същата причина, поради която искат да Ги виждат и другите. За да те измъчват. За да си играят с теб. За да те объркат. И унищожат.

      Представих си съвсем ясно образа на смахнатия луничав тип. Наистина приличаше на перко. Ей, това ми хареса. Отсега нататък ще го наричам Луничавия перко. Бързо премислих останалите факти, които знаех.

      –  И желязото ги държи надалече. Както и кръстовете. Затова баба ми даде пръстена. А ти ми даде ключа си. А кучетата?

      –  Това са Техните кучета.

      –  Моето куче?

      Люк ме погледна.

      Затворих очи за миг, за да помисля. Какво ми казваше? Че съм била наблюдавана още от бебе? Че преследващият по цял ден катерици Ръж е хрътка на феите?

      –  Но аз ги видях – заекнах аз. – Хрътките имам предвид. А тогава нямах у себе си детелина.

      Гласът на Люк отново беше станал спокоен и не издаваше никакви чувства.

      –  Ти се учиш. Някои хора имат нужда от детелината за съвсем кратко време, докато тя ги научи как да виждат. Предполагам, че си една от тях.

      Значи щеше да става по-лошо? Сянката в ъгъла на стаята ми? Луничавия перко? Нищо чудно, че Люк постоянно се опитваше да ме накара да се отърва от детелините. Спомних си и нещо друго.

      –  А защо баба ми се държа толкова странно с теб?

      Той стисна устни. Въпреки че го гледах право в очите, не отвърна на погледа ми. Най–накрая каза:

      –  Мисля, че ме е взела за някой друг.

      Не бях доволна от отговора, макар да не разбирах съвсем ясно защо. Продължихме да вървим мълчаливо няколко минути, докато асфалтът не се смени с паваж. Пътят се стесняваше. Над главите ни гъстите клони на дърветата сплитаха зелен покров и скриваха все още яркото следобедно слънце. Всяка стъпка, която правехме, всяка дума, която казвахме, ни отвеждаше в един странен и загадъчен свят.

      –  Защо Те ме искат? – проговорих аз най-накрая и някак несъзнателно вложих същото чувство за нещо по-голямо и по-специално, когато споменах за Тях, както правеше той.

      Люк спря изненадващо рязко и ме притегли в малка ниша, издълбана сред тухлите – толкова бързо, че изпитах възбудата от внезапната прегръдка секунди след като вече ме прегръщаше.

      Той прошепна почти недоловимо в ухото ми:

      –  Кой не би искал?

      Устните му се плъзнаха болезнено бавно по шията ми, стигнаха до рамото ми и му подариха целувка. Въпреки че бяха горещи като лятното слънце, потръпнах от студ и притворих очи. Ръцете ми бяха притиснати между нас – и по-добре, защото нямаше да знам какво да правя с тях. Люк ме целуна отново, малко по-нагоре по шията и аз го отблъснах назад към стената.

      Умът ми препускаше бързо, исках да намеря някаква логична мисъл, за да се заловя за нея и да не се предам на желанието си да го целуна. Успях да измисля най-баналното:

      –  Срещнахме сe само преди няколко дни. Изобщо не се познаваме.

      Люк ме освободи от прегръдката си.

      –  Колко време е нужно, за да опознаеш някого?

      Не знам.

      –  Месец? Няколко месеца? – Звучеше глупаво да се дава срок на подобно нещо, особено когато самата аз нямах желание за това. Но не можех просто така да целуна някого. Не знаех нищо за него, това беше в противоречие с всичко, което ме бяха учили. Защо тогава ми беше толкова трудно да кажа „не”?

      Той хвана пръстите ми и започна да си играе нежно с тях.

      –  Добре, ще изчакам. – Изглеждаше направо съвършен на смесената, прозираща през листата на дърветата светлина; светлите му, почти безцветни очи блестяха на фона на скритото му в сенките лице. Нямах шанс.

      –  Не искам да го правиш – прошепнах думите и още преди да ги довърша, устните му се долепиха до моите и аз се разтопих в тях. Ръцете ми – не знам как се бях притеснявала за тях! – сграбчиха тениската му, пръстите ми се притискаха в слабото му тяло; неговите обхващаха здраво гърба и врата ми, сякаш се страхуваше, че може да припадна.

      След известно време Люк отстъпи назад, но не ме пусна – прокара бавно ръцете си по моите, от раменете чак до дланите, докато накрая пръстите ни се преплетоха.

      –  Не мисля, че някой може да ухае така хубаво като теб. Те няма да те имат. Искам те за себе си.

      Прехапах устни.

      –  Мисля, че е по-добре да ти покажа нещо. Но преди това ме заведи в някоя църква за по-сигурно.

* * *

      Църквата беше празна и мрачна, изпълнена с аромата на тамян и загадъчност. Потопих пръстите си в купела със светена вода и се прекръстих по навик, после поведох Люк навътре между редиците с пейки.

      –  Какво искаше да ми покажеш? – Сред просторните стени на църквата гласът му звучеше приглушено и леко сърдито, притъпяван допълнително от дебелия мек килим под краката ни.

      Не знаех как да му го демонстрирам, но трябваше да разбере, че владея телекинеза. Може би именно затова феите ме искаха. Не чувах стъпките си, но продължих да вървя към предната част на църквата. И тогава ми хрумна идея – приближих се до олтара и извадих една все още неразцъфнала жълта роза от вазите, поставени за украса на стъпалата пред него.

      Обърнах се към Люк. Той се взираше във висящото над олтара разпятие с тъжни очи. Погледна отново към мен и после към розата в ръката ми. Стояхме един срещу друг като в самотна брачна церемония.