Ридание

      Протегнах се и докоснах ръката му. Без да каже нито дума, без да отклони поглед от пътя, той преплете пръсти с моите и силно ги стисна.

Седем

      Тази нощ спах на дивана. Идеята да деля стаята с някакво безлично създание от света на феите не беше най-привлекателната в този момент и макар да осъзнавах, че то можеше да си бъде също толкова безлично и в дневната, все пак ми беше по-лесно да заспя на дивана.

      Събудих се замаяна. Миналата нощ направо не бях на себе заради преживяването в църквата и мисълта за мотаещите се около мен феи, но тази сутрин, вече отпочинала, на бледата утринна светлина, прозираща през тънките бели завеси, се почувствах на седмото небе от радост. Всичко лошо ми се струваше незначително и в ума ми беше останал само споменът за целувките. Онези, повтарящите се отново и отново.

      От стаята на родителите ми на горния етаж изведнъж се чу някакво движение и тропот. Мама се беше събудила. Спомних си изражението на лицето й вчера, когато Люк ме върна вкъщи в единайсет часа и се извини за закъснението ни. В момента не бях в настроение да разговарям с нея. Още повече на такава тема.

      –  Ръж? – прошепнах аз. Кучето надигна глава от поста си до дивана. – Разходка?

      Той се изправи, махайки с опашка, и тръгна към кухнята. Последвах го, като се опитвах да прогоня съня от очите си. В движение вързах косата си на обичайната леко раздърпана конска опашка. Намъкнах чифт дънки от коша с изпраните дрехи, подгънах високо крачолите им, за да не се намокрят от росата в тревата, и излязох навън.

      Божичко, слънцето днес беше прекрасно, светлината се процеждаше през ранната сутрешна мъгла. Все още беше студено – капчици роса висяха в мрежите на паяците, въздухът миришеше на прясно окосена трева. Всичко беше красиво.

      Той ме целуна. Той ме целуна.

      Ръж, неподозиращ за бушуващата вътре в мен буря, изтича напред с високо вдигната бяла опашка и заподскача сред все още мократа морава.

      Не натам, магическо куче. Ще минем оттук. По пътя.

      Той спря, наостряйки уши, сякаш бях произнесла думите на глас. След това се завъртя в кръг наоколо и затърча към пътя.

      Малко по-нататък спря за миг и се обърна назад, докато ме изчакваше да го настигна.

      Страхотно. Всичко беше направо страхотно. И доста побъркващо. Можех да се обръщам към кучето си наум и Люк ме целуна. Двамата с Ръж излязохме на шосето. Вървяхме от едната страна на пътя, макар че толкова рано сутрин едва ли щяхме да срещнем някакви коли.

      Босите ми крака не вдигаха никакъв шум по асфалта. Поведох Ръж към по-спокойния черен път близо до вкъщи – тук можехме спокойно да се движим по средата, без да се притесняваме от нищо. Крачех бавно до него и наблюдавах как мъглата се движи и премества бавно над пасбището за крави вдясно. Забавих крачка, омагьосана от снежнобял заек, подаващ се от тревата. Напълно безцветните му очи бяха приковани право в мен, без да мигат. Освен заека бях напълно сама на пътя с Ръж и мислите си.

      Значи така, Ръж беше куче от света на феите. И феите искаха да ме отведат нанякъде. В известна степен това беше доста ласкателно. Някак мило.

      А къде беше мястото на Люк в тази история? Защо знаеше толкова много неща за феите? Дали и него са се опитали да отвлекат? И защо баба ми му говореше така? Замислих се, че не злонамереността в гласа й беше най-притесняваща, а фамилиарността. Също както стана на конкурса, когато мистър Хил, диригентът на оркестъра, говореше с него така, сякаш го познаваше. Старателно се опитвах да не задълбавам много в тази тема. За пореден път си дадох сметка колко малко знам за Люк и това определено помрачи сутрешната ми разходка. Знаех, че трябва да разбера кой е и какъв е, когато не е с мен, но май не исках. Исках нещата да са прости.

      Дълбоко в себе си знаех, че не е гимназист. Но толкова лошо ли беше, че именно това харесвах най-много в него?

      В един момент Ръж спря до мен, изръмжа и се сниши. Проследих погледа му. В далечината пред нас, паркирано в една прашна отбивка край пътя, видях познатото очукано ауди. Сърцето ми подскочи – Люк! – а секунда по-късно мозъкът ми започна да обработва информацията – какво прави тук?

      Приближих, без да бързам, към колата и видях Люк на шофьорското място. Беше се изтегнал назад с кръстосани зад главата     ръце и затворени очи. Сънят бе заличил всички тревоги от слабото му лице и го правеше да изглежда по-млад и по-невинен – почти приличаше на истински гимназист. Повдигнатата му дясна ръка разкриваше масивна широка гривна от ковано злато, която той носеше високо, около бицепса си, отчасти прикрита от ръкава на тениската му. Не знам как не я бях забелязала по-рано.

      Вратите на колата не бяха заключени. Когато отворих тази откъм страната, където обикновено се возех. Люк направо подскочи на място, отвори очи, а ръката му се спусна към глезена.

      –  Не бива да оставяш вратите отворени – посъветвах го аз. – Никога не знаеш какви досадници ще се намъкнат в колата ти.