Ридание

      Той се взря в мен за един дълъг момент, преди да вдигне ръката си и да отпусне отново глава на седалката със затворени очи.

      Тръшнах вратата зад себе си. Навън Ръж се взираше в Люк изпитателно, а после отстъпи встрани и се отпусна край пътя.

      –  И аз не спах в стаята си.

      Люк не отвори очи.

      –  Трудно е да спиш, когато те наблюдават, нали?

      Исках да го попитам защо Те го наблюдават, но се страхувах, че няма да ми отговори. Исках да го попитам защо е спал в колата си на метри от дома ми, но се страхувах, че този път ще ми отговори. Мислех си за това как ръката му се стрелна към глезена и се зачудих какво ли е скрито там може би нещо по-опасно от златната гривна, скрита от ръкава на тениската. Такива и подобни съмнения се въртяха в мислите ми сред притеснителното мълчание, царящо в колата, но тогава Люк отвори онези невероятни светлосини очи и ми се усмихна. И всички съмнения се изпариха за миг, сякаш бяха тънки паяжини, които той разкъса с един замах.

      – Прекрасно е, че първото нещо, което виждам тази сутрин, е толкова красиво. И си ти.

      Радостта от сутрешната ми разходка се върна отново, сякаш никога не беше изчезвала. Ухилих се.

      –  Знам. – Защо край него винаги се превръщах в такова странно, пърхащо от вълнение и щастие създание?

      Люк се усмихна.

      – Хайде,  изпей ми нещо, красиво момиче.

      Без никакво притеснение започнах да пея някаква измислена песничка за това колко е хубаво да се разхождаш бос и за чудати мъже, спящи в коли, с мелодията на „Красивият корабен прислужник”*

      [* „The Handsome Cabin Boy” – стара народна ирландска песен, популярна сред моряците. В нея се разказва за красиво момиче, което сe преоблича като момче, за да си намери работа на кораб, и как самоличността му е разкрита. Песента е изпълнявана от много известни музиканти Джери Гарсия и „Грейтфул Дед”, Кейт Буш и др. - Б. пр.]

      Видях, че лицето му се разведрява, и смело добавих още един стих за опасностите на кравешките пасбища и мъжете, които преспиват близо до тях. Трудно ми беше обаче да римувам „съблазън” с „тор”.

      –  Днес си в добро настроение. – Люк се изправи и прокара пръсти през косата си, докато се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. – Чувствам се неудобно, още не съм си сложил грима.

      Сега аз се засмях.

      –  Изглеждаш направо отвратително. Чудя се как се понасяш сутрин. – Внимателно повдигнах ръкава на тениската му и посочих масивната златна гривна, скрита под него. Беше изключително красива, изкована от множество различни фасети, и плътно прилепнала по ръката му, направо впита. – Не я бях видяла досега.

      Той извърна поглед встрани, към прозореца, и каза със странно мъртвешки глас:

      – Винаги си е била тук.

      Докоснах я. Докато потърквах една от кованите фасети, забелязах, че кожата покрай ръба на гривната е доста загрубяла, а мускулът на рамото му е като оформен около самата нея – украшението явно стоеше там от много време. Загледах се в нея по-дълго, отколкото беше нужно, като си търсех извинение да прокарам пръсти по кожата му. Внезапно забелязах нещо друго: бледи, сияйни черти, спускащи се перпендикулярно на накита. Белези. Многобройни равномерни разрези като от стари рани тръгваха от горната част на рамото му и минаваха през целия бицепс. Изглеждаше, че само гривната задържа кожата му да не сe разцепи съвсем.

      Проследих с пръст един от белезите, който стигаше до лакътя му.

      – Какво е това?

      Люк ме погледна и отвърна с въпрос:

      –  Пазиш ли тайната ми?

      За миг не разбрах какво ме пита, а после посочих към верижката на врата си и я повдигнах, за да му покажа закачения на нея ключ.

      –  Да. Ще ми подариш ли още някоя своя тайна?

      Устните му се повдигнаха леко в усмивка.

      –  Разбира се. Ето ти една – все още съм очарован от теб.

      –  Това не е тайна.

      –  Може би не, но като се вземат предвид обстоятелствата, е направо изумително.

      Нацупих се.

      –  Не мога да взема предвид обстоятелствата, защото въобще не ги познавам.

      –  Не се цупи. Изпей ми друга песен. Истинска. Нещо, което кара хората да плачат.

      Запях „Fear a’Bhata” – „Тъжният моряк”. Никога не бе звучала толкова тъжно и толкова красиво, защото този път я пеех специално за него. Досега не бях изпитвала желание да пея за някого – така ли се чувстваше леля Дилия, когато излизаше на сцена?

      Той притвори очи.

      –  Влюбен съм в гласа ти. – Въздъхна. – Ти си като сирена, която ме повежда към опасни места. Не спирай. Изпей ми още нещо.

      Исках да го заведа на опасни места, ако аз самата бях включена в бройката им, затова затворих очи и запях „Градините с върби”*.

      [* „Sally Gardens” (на ирландски „Gort nа Sailean” и др.) – традиционна ирландска песен; текстът е от поета Уилям Бътлър Иейтс. — Б. пр.]

      Акустиката в колата не беше най-добрата, но толкова исках песента да звучи красиво, че се получи. Мисля, че никога не съм пяла тази песен по-добре.

      Почувствах го близо до мен секунда преди да усетя дъха му на врата си. Изненадах се от емоцията, която ме прониза в мига, когато устните му се притиснаха до кожата ми. Страх – вярно, беше съвсем за кратко, но въпреки това не можех да го пренебрегна.