Ридание

      Явно съм се стегнала несъзнателно и това ме издаде, защото Люк се отдръпна рязко назад.

      –  Плаша ли те?

      Странен начин да зададе въпроса. Не трябваше ли да бъде само „изплаших ли те”? Нима и друг път съм реагирала така? Дали имаше причина да се страхувам?

      Присвих очи, като се опитвах да разгадая изражението на лицето му. Не успях. По–скоро ми се струваше, че мога да видя себе си отразена в неговите очи, че той ми показваше като в огледало собствения ми образ: нещо, свързано с начина, по който бях обсебена от музиката, и с борбата ми да поема контрола върху живота си. Не бях сигурна как и защо, но просто чувствах с цялото си тяло и с цялата си душа, че това, което ме правеше да съм такава, каквато съм – аз, беше в пълна хармония с това, което правеше Люк него.

      Отвърнах с въпрос:

      –  А трябва ли?

      Той се усмихна леко.

      –  Знаех си, че си умна. – После усмивката изчезна. Погледът му се измести някъде край рамото ми и аз се извърнах да видя какво гледа.

      Навън, пред колата, с щръкнали нагоре уши, без да помръдва, стоеше чисто бял заек и се взираше в нас с черните си, немигащи очи.

      Стомахът ми се преобърна.

      Люк гледаше като вцепенен животното известно време, а когато проговори, гласът му беше напрегнат и тих.

      –  По–добре си тръгвай.

      Да си тръгна?

      –  Ами този...

      –  Какво този? – попита той спокойно.

      Погледнах отново към заека. Знаех, че няма да получа отговор.

      –  Нищо. Прав си, а и днес имам едно свирене. Майка ми ще ми пили много на главата, ако не се прибера скоро.

      Поставих ръка на дръжката на вратата, готвейки се да изляза, но Люк бързо се присегна – под нивото на прозореца – и докосна нежно другата ми ръка, която все още беше опряна на седалката.

      Разбрах. Не показвай чувства пред заека. Излязох от колата и тръшнах вратата. След като вече бях навън, заекът се обърна и с лениви подскоци се скри в храстите, сякаш искаше да ме убеди, че е един нормален, миличък и пухкав заек, а не някакво свръхестествено опасно създание от света на феите с воайорски наклонности. Да, ама номерът вече не минаваше.

      Ръж притича от другата страна на колата при мен, без дори да погледне в посоката, в която изчезна заекът, и тръгна по пътя. Бяхме изминали около трийсетина метра, когато чух как вратата на колата се отваря и се тръшва отново. Хвърлих небрежно поглед назад, като се преструвах, че гоня някакви несъществуващи досадни комари. Колата беше празна.

      Къде беше изчезнал Люк?

      Концентрирай се. Все пак би трябвало да има някаква полза от тази тъпа телекинеза. Заслушах се. Нищо. Само повтарящото се цвърчене на чинките в дървесата над мен. Трудно ми беше да се съсредоточа върху нещо толкова абстрактно като звука; имах нужда от по-конкретен образ. Представих си Люк, който ми звъни по телефона и забравя да го затвори. Представих си как сухите съчки пукат под краката му, докато преследва заека в гората, как диша тежко и запъхтяно. Представих си гласа му, идващ отдалече, съвсем приглушено...

      –  Някога провалял ли съм се преди?

      Друг глас, по-плътен, по-рязък. Пронизващ и вледеняващ, сякаш говореха много хора, а не един.

      –  Никога не ти е отнемало толкова много време.

      –  Имам си причини за това.

      В странно множествения глас се усети нотка на презрение.

      –  Прекарай я и приключвай с тази работа.

      Последва малко по-дълга пауза, а после Люк се засмя.

      –  Да. Така и ще направя.

      Дрезгавият глас не се засмя в отговор.

      –  Просто я изчукай. Не е сложно, нали?

      Този път нямаше забавяне.

      –  Аз самият  нямам търпение.

      Впуснах се да бягам, босите ми стъпала се набиваха в пътя. Не исках да чуя нищо повече. Въображаемият ми телефон запиука и прекъсна разговора. Той лъжеше. Той лъжеше дрезгавия глас. Лъжеше. Ако го кажех три пъти, щеше да бъде истина.

Осем

      Мама ме докара до мястото, където беше днешният ми ангажимент. Тъй като се занимаваше с кетъринг, всички сватбени агенти и организатори на тържества в радиус от два часа път я познаваха и не беше нужно много време, за да открият, че дъщеря и е музикантка, която може да изпълнява и сватбена музика. Всъщност идеята хич не беше лоша. Обикновено се появявах на сцената трийсет минути по-рано, половин час подръпвах нежно струните, след това изсвирвах добре познатия сватбен марш и накрая получавах доста пари. Струваше си подръпването; двеста долара, които задоволяваха моя наркотичен глад за купуване на дискове за няколко месеца напред, до следващата сватба.

      Но точно днес не ми се занимаваше с това и причината не беше в обичайната сценична треска и гаденето. Дори не мислех за предстоящото изпълнение. А само за смеха на Люк. Анализирах всеки нюанс от него, всяка интонация... преценявах дали не си бях въобразила, дали не преигравах... Най–накрая реших, че просто не бива да мисля толкова.

      Мама мълча през целия път – вероятно предполагаше, че съм така притихнала, защото ми е прилошало. Но усещах, че и в нейната глава тече някаква сложна мисъл. И бях права. В един момент тя спря радиото.