Ридание

      Погледнах към църквата. Тук на тротоара беше доста горещо, но сигурно под близките брези нямаше да бъде толкова зле. Разбира се, можех да изчакам и вътре в църквата имаше климатик – но тогава трябваше да се насилвам да говоря с хората. Казах на баба, че всичко е наред и я чакам, и се запътих към дърветата.

      Понасяше се. Беше горещо, но сянката разхлаждаше достатъчно, макар и леко. Подпрях арфата си на една от брезите и реших да се разходя малко между дърветата. Бяха около петдесет, засадени в прави линии, всичките красиви и високи, с толкова гъсти корони от клони и листа, че не можех да кажа къде свършва едното дърво и започва другото. Тревата под тях беше толкова зелена и красива, че приличаше на нещо, което можеш да видиш насън, а не наяве.

      Не можех да седна на земята, защото щях да изцапам „безценната” старомодна рокля от мама. Затова застанах до една oт брезите и се загледах в ствола й — кората се белеше на места и отдолу се виждаше голата кожа на дървото. Красиво, но миризливо.

      Подуших въздуха. Каква беше тази миризма всъщност? Сладникава, леко плодова и леко гнила. Като окосени детелини, оставени да плесенясат. Определено не идваше от дърветата.

      На около три метра от мен видях движение, нещо се мярна и изчезна за по-малко от секунда – като кадър от филм, който си пропуснал, но с част от съзнанието си знаеш, че го е имало. Миризмата на гнило изчезна и после отново се разнесе наоколо. После видях нещо черно. Голямо.

      Отстъпих назад, дървото се озова между мен и това, каквото и да беше то. Не бях толкова тъпа, за да си мисля, че просто си въобразявам. Вече не. Нещо проблесна. Движението във въздуха се повтори. Този път беше едва на метър и половина от мен – ярко сияние и после мрак, сякаш бях погледнала право в слънцето, а после съм затворила очи. Образът, който видях в този кратък миг, беше на голямо, тъмно животно, на височина малко над кръста ми, с изпънат напред врат и дълго, дълго, приведено тяло. Гогово за...

      Атаката дойде иззад гърба ми – толкова внезапна и силна, че ми спря дъха. Паднах по гръб на земята, но не усетих болка. Мислех само за смазващата тежест върху мен и дали ще мога някога отново да дишам. И за ужасната смрад. Миризмата на гнило беше навсякъде, като че ли самата аз вече бях мъртва и се разлагах. Огромна котешка глава, прекалено дълга и тясна, за да бъде обикновена дива котка, се протягаше към врата ми.

      Инстинктивно вдигнах ръка нагоре, за да се предпазя от зъбите, които се забиха в мен. Те потънаха в меката част на ръката ми над китката, без да срещнат никаква съпротива. Изпищях, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш тази горичка беше на километри разстояние от църквата и сватбеното тържество.

      Ръката ми гореше от захапката на котката. Забих пръстите на другата си ръка в очите й и тя ме пусна, ръмжейки. Проблясък. Светкавица. Беше зад мен, с лапи и нокти, забити в земята. Проблясък. Отстрани, дебнеше ме, като че ли бях мишка. Проблясък. Впи отново зъби в ръката ми.

      Болката беше толкова силна, сякаш ме изгаряше истински огън. Вкопчих се, удрях, дращех котката, но нямах никакъв шанс срещу железните й мускули. Тя си играеше с мен и сигурно щеше да ме убие. Защото бях измила пръстена на баба в канала. Щях да умра, защото бях шибана идиотка.

      Внезапно котката изсъска, завъртя се и ме повлече със себе си, защото все още зъбите й бяха впити в плътта ми. Като в полусън видях друг – човек... Той ме стисна за рамото, а с другата си ръка сграбчи главата на котката.

      –  Недей – прошепнах аз. – Не е обикновена котка... внимавай...

      –  Аз внимавам – сопна се Люк.

      О, Господи! Какво правеше той тук?!

      Котката дърпаше ръката ми на една страна, той – на друга, а аз вече губех съзнание и ми се струваше, че виждам звезди посред бял ден. С друго стържещо съскане котката ме пусна и скочи срещу Люк – изправена на задните си крака, изглеждаше два пъти по-голяма и по-висока от него. Щеше да стане нещо ужасно...

      Но докато успея някак да стъпя на краката си, Люк беше сграбчил животното и го вдигна във въздуха. Котката протегна масивната си лапа към лицето му, но той извади отнякъде кинжал и го заби в долната част на челюстта й. Просто така.

      Изражението му беше същото, както когато разговаряше с Елинор – спокойно, безизразно, а движенията му бяха абсолютно естествени, тренирани и ефикасни.

      Котката падна на земята; мъртва изглеждаше дори още по-голяма. Взирах се в нея, в отпуснатата й шия, в кинжала, забит в челюстта й. Наблюдавах как Люк измъква ножа, избърсва го внимателно в тревата и го прибира под крачола на панталона си. Стоях вцепенена на едно място, не можех да залича от съзнанието си спомена за лицето му в мига, в който уби призрачния звяр.

      Люк ме погледна въпросително. С такъв поглед човек гледа улично куче – протяга ръка в очакване дали ще му разреши да се приближи до него. Внезапно си спомних въпроса, който ми беше задал преди – „Плаша ли те?”.

      Преглътнах тежко и с изненада открих, че гласът ми се е върнал.

      –  Изпуснах пръстена на баба в канала на мивката.