Ридание

      В селската къща винаги ставаше течение, независимо колко горещо беше отвън, а в стаята за гости беше най-зле. Баба беше покрила скърцащия, нацепен дървен под с цветна плетена черга, а по снежнобелите стени висяха ярки абстрактни картини, но въпреки това там винаги ми беше ужасно студено. Студено като противна–ледена–тръпка–в–главата, а не като вземи–си–пуловера. Татко ми беше казал, че това е била стаята на леля Дилия и че като дете тя претърпяла някакъв инцидент и за малко не умряла там. Дори без частта с умирането фактът, че тази стая беше спомогнала за оформянето на очарователния характер на Дилия, беше достатъчен, за да я мразя.

      Грабнах дрехите си от гардероба – ето къде били любимите ми стари дънки! – и се преоблякох в банята. Докато миех засъхналата кръв от кожата си, си спомних чувството, което изпитах, когато Люк ме дръпна и стисна силно в прегръдката си; спомних си аромата на тялото му. В стомаха ми се оформи топка... като от нерви, но този път усещането беше хубаво, някак гъделичкащо.

      Къде си сега?

      Слязох при баба в кухнята, като примигвах от силната слънчева светлина, влизаща през прозорците. Тя пъхна чаша студен чай в ръката ми и ми махна да седна на стола до кръглата маса.

      Огледа внимателно ръката ми, за да види дали съм я почистила добре.

      –  Знаеш какво стана там, нали?

      Почувствах се леко глупава.

      –  Феи?

      Тя ме погледна гневно.

      –  Не произнасяй името Им. Ако кажеш думата, Те ще те чуят. Има причина, поради която старите хора Ги наричат „добрите съседи” или „малкият народ”. Другата дума е по-скоро като обида. Груба е.

      Отпих от чая. Баба никога не го подслажда достатъчно – рафинираната захар е вредна за теб, или нещо подобно.

      –  Щом си знаела за Тях, защо не каза? Защо остана само с това – „на ти този грозен пръстен”, без да ми обясниш нищо?

      Баба стисна устни, но си личеше, че се опитва да не се засмее.

      –  Значи затова го изпусна случайно в канала?

      –  Наистина стана случайно!

      –  Хм... Те винаги са се притеснявали малко от жените в рода ни.

      Притеснявали се малко. Току-що бях почти сдъвкана от котка, в сравнение с която акулата от „Челюсти” приличаше на раздразнителна златна рибка. Ако това беше признак за леко притеснение, направо нямах търпение да видя останалото!

      Баба барабанеше  с пръсти по масата.

      –  Според Тях вече си на подходящата възраст да започнеш да Им създаваш проблеми. Повърхностни създания. Не мисля, че Им се занимава с нещо старо или грозно. Интересуват се само от чисто нови играчки. – Сви рамене, все едно говореше за проблем с мравки в кухнята или нещо подобно, напълно банално и ежедневно. – Затова ти дадох пръстена.

      –  Държиш се така, сякаш няма защо да се страхувам от Тях.

      Тя отново повдигна небрежно рамене.

      –  Ако носиш желязо със себе си, Те наистина не могат да ти направят нищо. Защо според тебе в новините няма постоянно истории за подменени или отвлечени деца? Днес навсякъде около нас има желязо. Те тормозеха майка ти и Дилия, когато бяха малки, и после се отказаха.

      Информацията ми дойде в повече. Моята праволинейна и методична майка да е имала вземане–даване с феи? А мисълта за Дилия и тези създания беше още по-абсурдна. Можех да си представя картинката. Феите: Ела при нас, момиче. Дилия: Защо? Феите: Ще изпиташ нечувани наслади и ще получиш вечна младост. Дилия: Ще изчакам по-добро предложение. Е, имате ли да добавите нещо?

      –  Защо не ми даде пръстена по-рано? При раждането ми например...

      –  Наистина мислех, че са се отказали от нас. Но после го видях и разбрах, че са се върнали.

      Не беше нужно да питам за кого говори. Стомахът ми се преобърна отново, само че този път си беше от нерви, а не от трепетното чувство, което изпитвах при спомена за Люк. Не знаех какво да кажа. Всяка моя дума щеше да издаде нарастващото ми увлечение по него, а не мисля, че баба щеше да одобри това. А дори да успеех да задам въпроса с невинен глас, не исках да чуя отговора й.

      Спомних си отново как той ме спаси и ме прегърна след смъртта на котката. Хванах се за този образ като моряк за мачта при задаваща се на хоризонта буря.

      И бурята дойде.

      –  Той е един от Тях, Диърдри.

      Разтърсих глава.

      –  Знам това. Видях го преди двайсет години и той изглеждаше по същия начин, както онзи ден.

      Сигурно се беше припознала.

      –  Той дойде точно преди да се появят останалите от Тях. Беше тук за Дилия.

      Успях да отроня няколко думи.

      –  Той ме спаси, бабо. Забрави ли това?

      Тя сви пренебрежително рамене. Прииска ми се да я зашлевя заради лекотата, с която скачаше върху сърцето ми.

      –  Това е игра, Диърдри. Те обичат игричките. Жестоките спортове. Не си ли спомняш старите приказки, които ви разказвах за „лека нощ”? Гатанки, имена и подли номера. А и Те не те искат мъртва, мила. Те искат да те откраднат, да те вземат при себе си. – Баба погрешно разтълкува погледа ми и необичайно за нея в гласа й се прокрадна съчувствие. – О, не се страхувай! Ще ти намеря друго желязно бижу.