Ридание

      –  Не проявявам интерес, казах.

      –  Защо не? – Знам, че го притисках прекалено, но изпитвах вина. Бях си паднала доста сериозно по Люк и можех поне да накарам Джеймс да пофлиртува с някого. Така нямаше да се чувствам толкова гузна, че съм предала най-добрия си приятел.

      Той смъкна менюто и ме погледна с присвити очи.

      –  За твоя информация, интересувам се от друга. – Извърна поглед встрани. – Но няма да ти кажа коя е.

      Заля ме вълна от облекчение. Благодаря ти, Господи! Дано да е много красива и много интересна, и напълно обикновено човешко същество.

      –  Знаеш, че можеш да говориш за такива неща с мен. – Добре де, вината пак се завърна, защото аз всъщност не му казвах моите такива неща – Познавам ли я?

      Джеймс сви рамене.

      –  Може би. – Настроението леко му се подобри. – Тази година е в групата ми по научните дисциплини. – На лицето му се появи нещо като усмивка, но очите му останаха сериозни. Погледнах го изпитателно и той явно изпита желание да потвърди историята си, защото добави: – Казва се Тара.

      Странно, докато говореше и аз го гледах в очите, ми се стори, че видях нещо да потрепва около главата му, като капчица олио, плуваща по повърхността на водата. Мигнах.

      –  Има червена коса – продължи той. Потрепващото олио стана по-плътно и започна да добива форма; върху лицето на Джеймс се появи смътно различимо женско лице, с разпилени отстрани неравни кичури коса. – Къдрава. Зелени очи. – Две сиви очи ме погледнаха от движещото се колебливо очертание, мрачни и замислени. – Ще ми се смееш – добави той. – Тя е готик мацка. – Но момичето срещу мен, с тъмната коса, сивите очи и синята тениска с остро деколте, нямаше грим и определено не беше готик мацка. Момичето, което изплува от съзнанието на Джеймс, бях аз.

      Отклоних очи от лицето му, забих поглед в пода и образът изчезна.

      –  Звучи интересно.

      Добре... Може би халюцинирах. Може би просто си въобразявах, че лицето ми плува мистериозно във въздуха като на космически телевизионен екран. Но по-скоро не. Май бях разчела мислите му.

      О, по дяволите!

      Това беше около хиляда пъти по-трудно за приемане, отколкото ако бях открила, че мога да огъвам лъжици.

      Колкото повече мислех, толкова повече се ужасявах. Ако бяха лъжици, щях да се справя. Но не можех до края на живота си да се опитвам да не гледам в очите на хората. Не исках тази сила.

      –  Диърдри! – Погледнах отново Джеймс. – Какво ще пиеш?

      Пъпчивият сервитьор стоеше до масата ни и аз се опитах да обърна глава към него, без да го погледна в очите. Не ми се получи много добре.

      –  Съжалявам – намеси се Джеймс. – Приятелката ми беше нападната по-рано днес от нервната булонка на майка ми и още е в шок. Ще й донесете ли чаша студен чай с много захар? Метнете направо и една пържола в чинията.

      Сервитьорът си тръгна. Аз зяпнах масата пред себе си.

      –  Какво ти става? Сякаш изобщо не си тук. – Джеймс се пресегна през масата и ме боцна леко с пръст по бузата. – Заради котката убиец или готик гаджето?

      Въздъхнах тежко.

      –  Не знам, просто не искам да се преструвам, че всичко е нормално, когато не е такова.

      Джеймс се усмихна.

      –  Ди, ти никога не си била нормална.

      Отговорът му беше прекалено лесен, сякаш го четеше от някакви късметчета или слогани.

      –  Никога обаче не съм била ненормална по този начин. Сега съм абсолютно смахната откачалка, някакъв изрод, и привличам само други такива смахнати типове.

      –  Ди, фактът, че можеш да местиш детелини и че си преследвана от зли феи, не променя това коя си всъщност. То е като да се научиш да свириш на някакъв инструмент. Просто нещо, което правиш. А злите феи – те са като... някакъв вид смахнати, досадни фенове, бесни групита. Под повърхността ти си все още ти, независимо колко големи са лъжиците, които ще се научиш да огъваш, или колко ще крещят около колата ти групитата. Единственото нещо, което може да те промени, си ти самата.

      Взрях се в него, като внимавах да не го гледам директно в очите.

      –  Кога стана толкова умен?

      Той потупа челото си.

      –  Мозъчна трансплантация. Сложиха ми мозък на кит. Сега си вземам всички изпити със затворени очи, но имам друг проблем – не мога да преодолея желанието си да ям планктон. – Сви рамене. – И ми е жал за кита, който ми зае мозъка си. Вероятно се мотае около бреговете на Флорида, оглежда мацки по бански и се чуди откъде му е дошло.

      Засмях се. Беше невъзможно да говориш за нещо сериозно с Джеймс, но човек не можеше и да остане тъжен и притеснен особено дълго в компанията му. Мисля, че го приемам за даденост. Че той винаги ще е до мен.

      –  Защо ми вярваш? Всичките тези истории с гигантски котки и феи...

      –  А защо да не ти вярвам?

      –  Защото е налудничаво.

      Погледът му помръкна и за момент ми се стори, че в очите му видях нещо повече от добрия стар, сигурен Джеймс.

      –  А може би и аз съм малко луд...

* * *