Ридание

      –  Да, но там има от онези... маниаци – прошепнах му аз. Докато се протягах още няколко пъти, мернах с поглед часовника на стената: два часът посред нощ. Нямаше големи шансове обаче да заспя отново.

      Преди да имам време да се замисля какво ме беше разбудило, чух тъп удар по прозореца. Ръж се изправи на крака. Подскочих, по-скоро стресната от внезапното му движение, отколкото от шума отвън. Едно лице изплува от мъглата и се появи на прозореца, като остави отпечатък от притиснат до стъклото нос.

      Макар че Ръж започна да ръмжи, аз си отдъхнах още преди да успея да се уплаша. Беше Люк. Той притисна отново носа си до стъклото и направи смешна гримаса. Вдигнах пръст, направих му знак – изчакай една секунда! – и хукнах към кухнята. Взех си едни дънки от пералното помещение и блузата с дълги ръкави, с която бях същата вечер. Чувствах се малко глупаво, че Люк ме беше видял в плътно прилепналото потниче, с което спях през лятото, и с разчорлена коса. Ръж ме последва до задната врата, като продължаваше да ръмжи недоволно през стиснати челюсти.

      Тогава си спомних думите на баба. Тихият ми вътрешен глас, който винаги беше съгласен с нея и с майка ми, че дори и с Дилия, прошепна: Феи... Играят си с чувствата ти. Ще те отвлекат надалече. Плашат се от желязо. Стой настрана от тях...

      Не знам защо подсъзнанието ми си правеше труда да ме тормози с такива неща. Щом видях Люк на прозореца, знаех, че нищо няма да ме спре да изляза, за да се видя с него. Трябваше. Сърцето ми вече биеше лудо от мисълта, че той е отвън и ме чака, макар да не бе казал и дума. Бях жалка и макар да осъзнавах чудесно този факт, това не ми помагаше по никакъв начин.

      Отворих задната врата към странния сребрист чужд свят навън. Мъглата висеше във въздуха, а лунната светлина прозираше през нея, като придаваше поразителен ефект на обичайния пейзаж, който беше като окъпан в блещукащо синьо. Люк стоеше на задното стълбище, облечен в блуза с дълги черни ръкави, които скриваха гривната му, ръцете му бяха пъхнати в джобовете, всичко в него и около него беше синьо и сияещо. Гледката пред мен приличаше повече на съня, който току–що бях сънувала, отколкото на действителност.

      –  Извинявай, че те събудих. – Не звучеше много извинително.

      Затворих леко вратата зад себе си и застанах на стълбите с ясното съзнание, че мама и Дилия спят вътре. Снижих гласа си.

      –  И без това не спях много добре.

      –  А аз не можах да заспя въобще. – Озърна се наоколо в мъглата и после отново погледна към мен; на лицето му блуждаеше смътна усмивка. – Сега като се замисля, ми се струва ужасно егоистично, че дойдох да те събудя, за да ме забавляваш в моето безсъние.

      Скръстих ръце на гърдите си и повдигнах лице, за да усетя полъха на нежния нощен бриз. Ароматът на нощта беше прекрасен, усещах мириса на окосена трева и уханието на далечни цветя. Нощи като тази те карат да си мислиш, че слънцето е доста прехвалено.

      –  И как точно искаш да те забавлявам? Мога да танцувам прилично степ, но изглежда доста тъпо на бос крак.

      Люк присви очи, сякаш си ме представяше като степ танцьорка.

      –  Не мисля, че бих искал да видя тази гледка. По–скоро... – Така, както извърташе поглед към блещукащата променяща се светлина, за пръв път изглеждаше несигурен. – Знам, каза, че не искаш да се „упражнявам” с теб, но би могла да се поразходиш с мен, а аз ще се преструвам, че все още съм само очарован от теб и не изпитвам нищо повече.

      Сърцето ми подскочи. Беше ми нужна повече сила, отколкото си представях, за да остана горе на стълбите.

      –  Дали подобна разходка е безопасна за скромната ми персона?

      Не можах да разгадая изражението на лицето му, беше като маска за мен. Въздъхна.

      –  Вероятно не.

      Въздъхнах и аз, а после слязох по стълбите при него и му подадох ръка. Люк погледна за миг протегнатите ми пръсти и после вдигна очи към лицето ми.

      –  Чу ме, когато казах „вероятно не”, нали?

      Кимнах с глава.

      –  Не ме интересува. Ще дойда с теб. – Исках да спра тук, но думите сами излязоха от устата ми. – Нали това искаш? Да ме омаеш така, че да не знам къде отивам, и след това да ме отвлечеш надалече?

      Той се взря в мен.

      Мълчанието беше прекалено дълго и ме принуди да продължа.

      –  Баба ми каза какъв си.

      Люк не откъсваше очи от мен, а когато проговори, думите излизаха от него сякаш против волята му.

      –  И... какъв... съм... аз?

      Почти щях да кажа името, но се сетих навреме.

      –  Ти си един от Тях. Виждала те е и преди. Затова те мрази. Приготвя някаква отвара, за да те държи далече от мен. – Вече не говорех аз, сякаш някой вътре в главата ми водеше собствен живот, а аз не можех да го спра.

      Тялото на Люк се вцепени напълно, а гласът му прозвуча напрегнато:

      –  Мислиш, че съм един от Тях?