Ридание

      Жесток нож нанася резка след резка по рамото на Люк, опитвайки се да разсече златната гривна. Люк лежи сред море от кръв и самоунищожение. Бяла птица пляска с напоени с кръв криле, опитва се да се надигне от кръвта и да полети. Друго тяло. И още едно. Ръце, окъпани в червено.

      Пред очите си виждах само червено, само кръв. Зави ми се свят. Строполих се на студения мрамор почти без да дишам. Раните на ръката ми се отвориха наново.

      –  Достатъчно! – Гласът на Люк, едва доловим, достигна с мъка до съзнанието ми. Беше се свлякъл на пода до стената, по-блед от белия мрамор на който се облягаше. Животът като че ли се бе отдръпнал от лицето му, изглеждаше безкрайно тъжен. Беше извърнал глава настрани и видях как една самотна сълза се стича по бузата му, оставяйки червена диря след себе си.

      Вече знаех, че не само бях разчела мислите му. Бях направила много повече.

Дванайсет

      Лежах на мрамора цяла вечност. Надгробните плочи отстрани отбелязваха изминаващото време с помощта на лунната сянка, която се местеше около тях, осветявайки другата им страна – гравираната с християнски имена, потънали от десетилетия в забвение. Студът проникна в мен и постепенно премина от мрамора във вените им. Всяка секунда, в която лежах на ледения камък, изпълнена едновременно с надежда и страх, че Люк ще ме вдигне от земята, през главата ми минаваха ужасяващи образи, свързани със смърт. Не просто смърт. Убийства.

      Не знаех какво да мисля и мозъкът ми разреши колебанията ми, като просто спря. И тогава успях да седна. Погледнах право пред мен, през обвитата в мрак гробница, към мястото, където върху мраморната стена се отразяваше бледата сянка на Люк – странен символ от азбука, която не познавах. Лицето му беше опряно на стената, взираше се в нощта с празни очи. По бузата му все още имаше засъхнала кървава диря, там, където се бе стекла онази странна самотна сълза – беше си проправила път чак до края на брадичката му. Проследих погледа му и се загледах в мъглата, която бе станала още по-плътна и пълзеше в основата на надгробните плочи.

      Гробове. Колко подходящо.

      Исках да го попитам дали е убил всички онези хора. И после си спомних неговия въпрос: „Плаша ли те?”.

      Наистина ги е убил.

      Значи не беше елф, пък било то и тъмен, или друго създание от света на феите. Беше убиец.

      Погледнах го отново, свит на кълбо до стената, толкова тъжен и изпълнен със съжаление. В гърлото ми се надигна гняв, внезапен и огромен, невъзможен за преглъщане. Зачудих се по каква извратена логика сега изглеждаше толкова разкъсван от болка при спомена за смъртта, която беше причинил, и въпреки това продължаваше да го прави.

      –  Значи това е твоята тайна? – изстрелях въпроса си най-накрая. Люк не се обърна. – Не си елф, фея или дори джудже, а просто сериен убиец. – Знам, че трябваше да кажа „един от Тях”, а не да изброявам имената им, но в този момент не ми пукаше. Свръхестествените създания ми бяха последният проблем.

      Люк изобщо не помръдна, сякаш беше просто още една мраморна статуя, издигната внезапно на паметника.

      Незнайно защо мълчанието му ме вбеси още повече. Открих, че мога да се изправя на крака, и го направих. Втренчих се в него отвисоко през разстоянието помежду ни, което като че ли беше станало направо гигантско.

      –  Къде ще ме убиеш, избра ли вече място? Нали за това става дума? Да ме спасиш от Тях, за да можеш да ме накълцаш на парчета на спокойствие, без никой да те притеснява?

      Той пак не помръдна. Но проговори, макар гласът му да звучеше по-скоро като на мъртвец, отколкото като на жив човек:

      –  Не те ли е страх?

      –  Не! Бясна съм.

      Най–накрая ме погледна, очите му сякаш мълчаливо ме молеха за разбиране. Но как някой може да разбере такова нещо? Не ставаше дума за див секс, наркотици или за гигантска колекция от плакати на Бритни Спиърс. Бях открила в ума му мъртъвци. Труп до труп. Истински хора, чийто живот беше отнел така мигновено, както бе сторил с дивата котка. Това май беше единственото нещо в света, което не бих могла да простя. Бях свалила защитната си броня за него и му бях позволила да влезе вътре... и сега ме болеше ужасно.

      –  Значи всеки път, когато ме питаше дали си страшен и дали се притеснявам от теб, е било, защото си убиец? Сериен убиец?

      Гласът му отново беше спокоен:

      –  Не е така, както изглежда.

      Присвих се инстинктивно и обвих ръце около себе си.

      –  О, и как е тогава? Те просто случайно са се нанизали на ножа ти? Нека позная. Било е самозащита. Онова момиче, което видях, е щяло да ти срита задника.

      Люк поклати глава.

      Дори не го отрече.

      –  Колко? Колко души си убил? – Като че ли имаше значение. Все едно беше тест по математика и броят на верните отговори може да повлияе на оценката ти. Той беше убиец, без значение колко точно тела лежаха зад гърба му.

      –  Не ме карай да си припомням.

      –  Защо? Споменът те наранява? Не мислиш ли, че си наранил тях повече? – Личеше, че го заболя от думите ми, но той не заслужаваше милост. – Колко? – Въпросът ми изплющя като камшик.

      –  Не ме карай да си припомням.