Ридание

      Съчетанието беше ужасяващо. Не можех да мисля за нищо друго, всичко различно просто се разтваряше във въздуха. Взирах се в лицето на Люк, пръстите му бяха заровени в косата, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Нови образи запрепускаха в главата ми. Глупави образи – Люк като дете – държи се за ръката на възрастен. Косата му искри на фона на градския залез. Пръстите му удрят по клавиши.

      Зави ми се свят. Погледнах встрани и се опитах да се съсредоточа върху своя живот и собствените си спомени, но спомените на Люк продължаваха да проблясват из съзнанието ми един след друг като светкавици. Клепачите ми почнаха да натежават, като че ли умората от безсънната нощ най-накрая си вземаше своето. Искаше ми се да легна на пътя и да заспя на място, но част от мен знаеше, че в изтощението ми има нещо неестествено.

      –  Какво ми има? – попитах с полузатворени клепачи.

      Люк погледна към мен и въздъхна.

      –  Уморена ли си?

      Кимнах леко.

      Протегна ми ръка за трети път от гробището насам. Не трябваше да я приемам. Но този път се предадох. Бях прекалено уморена, за да продължавам със съмненията и все още проблясващите из главата ми спомени, а и толкова отчаяно исках да хвана ръката му, че вече не издържах. Подадох му моята, той я хвана здраво и ме поведе по пътя към вкъщи като малко дете.

      –  Чувала ли си някога за енергийни вампири? Хора, които крадат психическата енергия на другите, за да подсилват своята.

      –  Аха...

      –  Тези хора само могат да си мечтаят да бъдат като Елинор, когато пораснат. Трябва да е използвала доста енергия, за да направи онзи трик с изчезването на пътя. Чудя се откъде го е научила.

      Препънах се и се изправих отново.

      –  Защо и с теб не става така? Защо само на мен ми е зле?

      –  Защото ти си лесна. Защото иска да те нарани.

      Каза още нещо, но не му обърнах внимание. Заспивах права. Люк ме пусна и аз незабавно се строполих на земята, доволна, че мога да спра.

      –  Не, красавице, не заспивай. Хайде. – Наведе се и ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце. Онази малка частица от мен, която още не беше заспала, ми прошепна: „Не му се доверявай. Кажи му да те свали долу”. Но вместо това зарових лице в меката му черна блуза, познатият мирис ме успокои и аз заспах с мисълта защо всичко в живота ми не е толкова просто.

* * *

      Събудих се за малко от студения въздух на климатика, който хапеше кожата ми. Люк ме занесе право вкъщи, мина покрай скимтящия насън на кухненския под Ръж и нагоре по тесните стълби, като ме извъртя така, че да не се ударя в стените. Фактът, че дори мисълта за това как мама ще ни открие не успя да ме накара да се измъкна от ръцете му, беше доказателство до каква степен беше изцедила силите ми Елинор. Някак си не се изненадах, че Люк знаеше коя точно е моята стая; движеше се почти безшумно по пода, по-тих от падащ нощем сняг.

      Внимателно ме положи на кревата и ме зави с одеялото. Леглото ми се стори прекрасно след две нощи на дивана – меко и удобно. Люк се отпусна на пода така, че очите му да са на едно ниво с моите. Погледнах го през все още полузатворените си клепачи; изглеждаше замислен, изтощен и изцеден... Червената изсъхнала линия от сълзата все още се виждаше на лицето му.

      –  Има ли някаква надежда за нас?

      Примигнах бавно, в главата ми като на киноекран, пуснат от невидим прожектор, се появи нов образ – Люк, който се смее и играе с куче, което прилича на Ръж. Не бях сигурна дали отговорих на глас или само в мислите си:

      –  Не знам.

      Не можех да измисля начин да отговоря на този въпрос, без да знам защо е убил всички онези хора. Проблясък. Образ на пръстите му, дращещи около гривната на ръката му, опитвайки се да я разкъсат. Нов проблясък. Люк от днешно време, пръстите му достатъчно близо, за да ме докоснат, но не успяват...

      –  Все още ли виждаш спомените ми?

      Насилих се да отворя очи и кимнах.

      Гласът му беше едва доловим шепот.

      –  И аз виждам твоите.

      Измънках тихо:

      –  Този път наистина прецаках нещата, нали?

      Люк докосна кървавата следа на бузата си – моята кръв – и отпусна чело на ръба на леглото.

      –  О, Ди. Какво ще правя?

      Времето минаваше, но никой от нас не го забелязваше. Спях ли? Проблясък. Образ на Люк как ме целува нежно по бузата, а може би това се случваше наистина. И после дупката, която се отвори в мен, когато осъзнах, че си е отишъл.

      А след това заспах.

ТРЕТА ЧАСТ

Седях сред зелената долина,

седях там с истинската си любов

и лекомисленото ми сърце се чудеше кое да избере –

старата или новата любов...

А нежният вятър подухваше сред горската поляна

и люлееше златния ечемик.

„Вятърът, който разлюля ечемика*”

[* Стара ирландска песен. – Б. пр.]

Тринайсет