Ридание

      Вече бях повече от бясна, не можех да контролирам гнева в гласа си.

      –  Ти си задник. Накара ме да повярвам, че си добър. Накара ме да ти се доверя!

      –  Съжалявам.

      –  „Съжалявам” не променя нищо! Убивал си хора. Не на война. Обикновени хора. Видях ги. Не бяха заплаха за теб. Ти си... ти си чудовище! – Онези образи все още бяха пред очите ми, сцени от последните мигове на живота на десетки хора, мигове, изпълнени с насилие и болка. Мигове смърт. Исках да ги изхвърля от главата си, да премахна някак тази отрова, която ме изпълваше, но не можех. Той не просто ги беше убил – беше заровил и мен в спомените за своите мъртъвци. Сякаш аз го бях направила.

      Избърсах потеклата сълза – истинска, не кървава – от лицето си и се отпуснах отново на мраморния под. Гневът ми изчезна така бързо, както дойде. Не исках да изпитвам повече такива чувства.

      –  Можеш ли да ми простиш? – прошепна Люк.

      Избърсах още една сълза, преди да има шанса да потече от очите ми. Исках да го боли толкова силно, колкото ме болеше и мен. Погледнах го и разтърсих глава, чудейки се как е възможно изобщо да ме пита.

      –  Как бих могла? – Очите му не се откъсваха от мен, умоляваха ме да променя решението си, просеха пощада. Поклатих глава отново. – Не.

      Последва дълго мълчание. Стори ми се, че минаха години, преди да проговори отново. Гласът му беше толкова тих, че в началото изобщо не го чух.

      –  Така си и мислех... – Бавно се изправи и ми протегна ръка. – Хайде. Ще те заведа у вас.

      Погледнах ръката му. Нима наистина смяташе, че ще я приема? Тези пръсти, които бяха душили човек? Които бяха стискали ножа и бяха прерязали с него гърлото на невинно момиче? Люк явно разчете мислите по изражението на лицето ми и отдръпна ръката си. Устните му се извиха толкова тъжно надолу, че в друга ситуация биха разбили сърцето ми, но сега нямаше как да забравя кръвта, която беше пролял.

      Изправих се сама и гордо повдигнах брадичка. Ако бях научила нещо от майка си, то беше как да си придаваш вид, че всичко е наред, когато не е така. Когато нищо няма да бъде наред никога вече. Внимателно прибрах всичките си чувства в онази кутия, която като че ли се предаваше по наследство на жените от нашия род, вдигнах глава към Люк и казах: „Да вървим”.

      Би трябвало да се страхувам. Знаех от спомените му, че би могъл да ме убие, преди дори да си помисля да побягна. Знаех къде държи зловещия си кинжал, в ножница под дънките си, малко под коляното. Но страхът ми бе добре заключен вътре в мен заедно с всички останали емоции и не мислех, че скоро щях да успея да отключа кутията и да почувствам каквото и да било. Може би никога вече нямаше да мога.

      Люк въздъхна и прибра в джоба си трите железни гвоздея от входа на паметника.

      –  За всеки случай искам да знаеш, че няма да те нараня. Не мога.

      Пронизах го с леден поглед.

      –  По същата причина, поради която не можеш да ми кажеш нищо за себе си ли?

      Той поклати глава, без да поглежда към мен. Очите му се взираха в гробището, макар през мъглата да не се виждаше почти нищо.

      –  Не, по съвсем друга причина. Хайде. Преди Те да излязат.

      Въпреки че бях заключила всичките си емоции, лека тръпка успя да избяга и да премине през тялото ми. Точно когато Люк каза „Те...” , тръпката изчезна. Може би беше глупаво да се страхувам от Тях, а не от него, но бях убедена, че Те искат да ме наранят. А все още не можех да го повярвам за Люк. Тръгнах след него между гробовете. Движехме се безшумно като духове. Мъглата беше много плътна, но бях почти сигурна, че не вървяхме по пътя, по който бяхме дошли.

      –  Защо оттук? – прошепнах аз.

      Погледът на Люк беше насочен някъде встрани от мен.

      –  Ще се покатерим през оградата. Те очакват да минем през вратата.

      Погледна ме, очите му се спряха за миг на ключа, който все още носех на врата си, и продължиха напред. Мъглата се движеше и трептеше, скривайки дори високите дървета, под които се намирахме. Не видях желязната ограда, докато не стигнах толкова близо до нея, че вече можех да я докосна. Високите до кръста колове бяха солидни и черни по начин, който не можеше да се сбърка с нищо друго около нас.

      Люк се хвана за оградата и я прескочи за частица от секундата. Протегна отново ръка, за да ми помогне.

      Без да го докосвам, стъпих на долното перило и се прехвърлих от другата страна. Той отпусна ръка и тръгна напред. След секунди осъзнах къде се намираме – в края на пътя, където намерих колата му паркирана. Бяхме на няколко минути от вкъщи.

      И тогава усетих миризмата. Познатата сладникава, остра миризма, смесена с уханието на окосена трева. И го чух: звук, подобен на музика, оформящ някаква мелодия в части на мозъка ми, които не мислех, че мога да използвам.

      Усетих, че Люк се движи, миг преди въобще да помръдне, а после той ме сграбчи и ме повлече към пътя, стискайки здраво ръката ми. Сега ли беше моментът, в който трябваше да започна да се страхувам от него?

      Не беше успял да ме дръпне на повече от няколко метра, когато чух приятен глас, носещ се като песен, да казва: