Ридание

      –  А си мислех, че аз не мога да спя.

      Отначало не разпознах гласа, но тогава Люк замръзна на място и после бавно се обърна назад. Видях висока снежнобяла фигура да излиза от мъглата и да пристъпва към нас. Ефектът от появата й беше още по-страховит, защото я познавах от много по-обикновена ситуация – и тя не би трябвало изобщо да е тук. Елинор вървеше по средата на пътя право към нас и с всяка стъпка потвърждаваше факта, че не е халюцинация. Не можех да кажа дали причината беше в мъглата, но останах с впечатлението, че тя се материализира на пътя от нищото. Просто ей така. Люк ме стисна още по-силно за ръката и ме придърпа грубо зад себе си, така че да застане между мен и Елинор.

      Погледна към нея и попита с безразличен глас, сякаш не беше очевидно, че се опитва да ме прикрие:

      –  Какво искаш?

      Тя се усмихна толкова красиво, че сърцето ме заболя.

      –  Не може ли срещата ми да е напълно случайна? – Пъхна ръка в гънките на изящната си бяла рокля и извади оттам дълго перлено острие с кръгла семпла дръжка без украса.

      –  Би могло – озъби се Люк. – Какво искаш, мамка му?

      Думите прозвучаха неуместно от устата му, някак отчаяно.

      Елинор се изсмя, деликатен звук, който накара дърветата от двете ни страни да потръпнат от възхита.

      –  Гневът не ти отива, скъпи. – Поднесе лъскавия гладък кинжал към него. – Донесох ти това, тъй като очевидно си загубил своя.

      –  Не съм го загубил.

      Тя ни огледа. Люк ме стисна толкова силно, че ме заболя.

      –  Да – каза жената най-накрая. – Виждам. – Протегна ръката си напред така, сякаш се готвеше да докосне косата ми, фините й пръсти се насочиха към лицето ми и после рязко се дръпнаха назад. Елинор погледна към тях, изненадана от това, което бяха направили, и после отново вдигна очи към „тайната” на Люк, висяща на врата ми.

      Той отстъпи назад, дърпайки ме със себе си.

      –  Не я приближавай. Дръж гадните си мръсни ръце далеч от нея.

      Елинор изучаваше внимателно ноктите си.

      –  Хъм... Не знам защо трябва да си толкова груб, съкровище. Бяхме толкова великодушни спрямо закъсненията в графика ти през последните дни. Всички бяха толкова мили с теб. Наистина очаквах да те заваря в добро настроение. Почивката ти беше доста дълга. – Отново протегна ножа към него. – А сега можеш да довършиш работата си и всички да се върнем към нормалния си живот. – Изсмя се и този път потръпнаха листата на дърветата не само около нас, но и надолу по пътя. – Е, повечето от нас.

      Представих си как перленото острие минава по шията ми и оставя кървава диря след себе си. Беше убил толкова много хора; изобщо не познавах човека, който държеше ръката ми. Спомних си как заби кинжала си в челюстта на котката. И въпреки това не се страхувах, независимо какво казваха разумът ми и логиката. Не можех да мисля за Люк по друг начин освен като за мой закрилник.

      Без да каже и дума, той поклати упорито глава.

      Елинор ни огледа отново, очите й се спряха този път повече върху мен, сякаш ме оценяваше.

      –  Ох, Люк... И двамата знаем, че през изминалите години си вземал някои погрешни решения, нали? Но мисля, че този е най-лошият избор, който си правил някога. – Думите се процеждаха от устните й, напоени с отрова. – Сигурен ли си, че не искаш да го направиш? Ще стане бързо, ще ги отнеме само миг. Бих го направила вместо теб... но нали знаеш...

      –  Не. – Гласът му беше твърд, но усетих, че ръката му потрепна.

      Елинор се нацупи леко. Изглеждаше толкова красива, че ангелите можеха да се разплачат, а цветята да повехнат от срам.

      –  И какво да й кажа тогава?

      –  Кажи й... – Люк спря за секунда, а когато проговори отново, в гласа му имаше нотка на отчаяние. – Кажи й, че се оставям на милостта й. Кажи й, че не мога да го направя и моля за Нейната прошка.

      Жената в бяло изглеждаше изумена.

      –  Не можеш да го направиш?! Да убиеш това момиче? Защо?

      –  Обичам я. –  Гласът на Люк беше безизразен, сякаш казваше нещо напълно обикновено – като „небето е синьо” например.

      Коленете ми се разтрепериха; ако не ме държеше толкова здраво, сигурно щях да се строполя на земята.

      Усмивката на Елинор беше толкова сияйна, че не можех да понеса да я гледам. Тя направо искреше с някаква страховита радост.

      –  О, непременно ще й кажа. Да й предам ли и последната част? – Събра ръце една в друга и прикри с пръсти устните си, като че ли щеше да избухне от невероятната тайна, която й беше поверил.

      Люк се накани да каже нещо, но на пътя вече нямаше никого.

      Мъглата се вдигаше бавно над асфалта. След една много дълга минута той пусна ръката ми и отстъпи крачка назад, очите му продължаваха да се взират в мястото, където беше стояла Елинор. Хвана се за главата и затвори очи.

      –  Господи, какво направих?

      Добър въпрос, Нямах никаква идея какво беше станало току–що. Помнех само думите – „Обичам я”. Бяха заседнали в ума ми, стояха си там, редом до образите на убитите от Люк хора.