Ридание

      –  Или нещо такова – повтори Дилия високо, всъщност с доста по-висок глас, отколкото говореше обикновено. – Просто ще проверим дали е добре. Сигурна съм, че скоро ще я пуснат да си ходи. Просто са предпазливи, все пак е на възраст.

      Мама я погледна странно, а аз се запитах за какво ли бяха спорили по-рано.

      Без да обръща никакво внимание на многозначителните погледи и намеци на майка ми, леля ми насочи царствения си поглед към мен.

      –  Ти беше вчера при нея, Диърдри. Забеляза ли нещо необичайно?

      Хм, не можех да им кажа, че бях прекалено заета със собствените си проблеми, за да забележа каквото и да било. Единственото необичайно нещо вчера май бях самата аз. А, да. И една бясна гигантска котка. Поклатих глава.

      –  Стори ми се добре.

      Мама стрелна Дилия с тържествуващ поглед.

      –  Хайде, да тръгваме.

      Двете се запътиха към вратата и ме оставиха сама с татко. Както обикновено, той беше спокоен; всичко, което би могъл да каже, беше казано от Дилия и мама. Повъртя се наоколо, потърка брадичката си и накрая се обърна към мен:

      –  Значи се виждаш с онзи флейтист от конкурса, а?

      Да говориш с мама беше трудно: трябваше да следваш правилата и да играеш игричките й. С татко беше лесно. Кимнах.

      –  Харесваш ли го?

      Не се притеснявах, но усетих, че се изчервих цялата, когато признах истината:

      –  Много.

      –  А той харесва ли те?

      –  Много.

      Татко също кимна и взе ключовете за колата от куката до вратата.

      –  Радвам се. Отивам да пусна климатика в колата. Ела, когато си готова да тръгваме, става ли?

      Излезе през задната врата толкова спокойно, колкото мама и Дилия бяха шумни, а аз се затичах по стълбите към стаята си, за да се преоблека в нещо, което не мирише толкова силно на мокра трева и на стоене навън цяла нощ.

      Тъкмо когато се намъквах в новите дънки, телефонът ми звънна. Погледнах номера, но беше непознат.

      –  Ало?

      –  Здрасти.

      Веднага познах гласа на Люк и въпреки всичко потръпнах. По един хубав начин.

      –  Ти имаш телефон?

      –  Вече имам. Никога досега не съм познавал човек, с когото да искам да си говоря по телефона. – Направи пауза. – Ти искаш ли да си говорим?

      –  Не трябва да го правя. – Сетих се, че татко ме чака в колата и започнах да ровя из чекмеджето за чифт чисти чорапи. – Но искам. Само се надявам да чуя някакво обяснение за това, което видях в главата ти миналата нощ.

      От другата страна имаше само мълчание.

      –  Това телефонната версия на тъжното изражение – Не мога да ти кажа – ли е?

      –  Предполагам. Сигурно съм се надявал, че ще видиш и нещо, което ще оправдае всички тези... тези неща... или поне ще ги обясни по някакъв начин, когато разчетеш мислите ми.

      –  Има ли нещо, което може да ги оправдае или обясни?!

      Люк въздъхна.

      –  По–добре си представи, че това е друг телефонен вариант на тъжното ми изражение.

      Исках да го попитам за много по-сериозни неща, но любопитството ме тласна в друга посока.

      –  Какво става, когато не можеш да ми кажеш нещо? Езикът ти замръзва или...?

      Нова пауза.

      –  Болезнено е. Но никога не знам какво точно ще бъде, затова се опитам да го избягвам.

      –  Ами ако го напишеш?

      –  Също ще боли. И то много.

      –  Значи... да ми кажеш кой или какво ти пречи да ми кажеш ще ти причини сериозни проблеми.

      –  Само при мисълта, че бих могъл да ти кажа, гърлото ми се вледенява – обясни Люк, но усетих усмивката в гласа му. – Ще се видим ли днес?

      Замислих се, че това би била доста глупава постъпка от моя страна. И после си спомних.

      –  Люк, баба е в болница. Мама тъкмо тръгна натам заедно с Дилия. Казаха, че била паднала или нещо подобно. Но...

      –  Баба ти не е падала – довърши изречението ми той.

      Поколебах се.

      –  Мислиш ли, че може да е ...

      –  Може би. Искаш ли да я посетя? Ще разбера какво е станало.

      –  Тя те мрази.

      –  И не е единствената. Ами ние? Може ли да те видя отново? Можеш да кажеш „не”. Е, ще разбиеш всичките ми мечти и надежди, но това си е твое решение.

      Нахлузих обувките си, докато продължавах да разсъждавам. Сигурно хормоните ми бяха виновни за всичко. За пълната ми липса на задръжки, морал и разум. Смразяваща купчина тела на мъртъвци, а аз потръпвах от възбуда само при мисълта, че можех да го видя отново. О, божичко, а ако ме целунеше, сигурно щях да експлодирам. Земята вика Диърдри! Осъзнай се. Говорим за убиец, помниш ли? Но може би имаше обяснение за тези тела. Или може би бях жалка с тези глупави надежди. Докато се оплитах в мислите си, на глас казах:

      –  Значи все пак може и да има нещо, което би могло да оправдае и обясни това, което видях в главата ти.

      –  Мисля, че ми е позволено да кажа едно положително „може би”.

      –  И няма да ме убиеш.

      По гласа му личеше, че вече не се усмихва.

      –  Това ти го гарантирам. Ако не друго, това поне мога да обещая. Никога няма да те нараня.

      Запитах се какво ли е да имаш нормални отношения, при които не ти се налага да задаваш такива въпроси на приятеля си. Щях ли да изпитвам същото към него, ако беше обикновено момче с обикновен живот и обикновено минало? Взех решението си.

      –  Тогава ще се видим по-късно днес.