Ридание

      –  Не знам. Всичко изглежда толкова... привлекателно. – Сара нацупи леко устни, а аз стоях на мястото си, без да помръдна; по кожата ми пропълзяха тръпки. Някъде дълбоко, под повърхността на собственото ми съзнание, усещах как спомените на Люк за Луничавия се надигаха, готвейки се да изригнат.

      –  Е, помисли си – каза Сара и посочи към празните маси в заведението. – Не бързай.

      Луничавия се приближи до витрината със сладоледите и започна бавно да прокарва пръстите си по горния край на стъклото, като си даваше вид, че разглежда съсредоточено изложените вкуснотии. В главата ми спомените на Люк изплуваха един по един от мъглата на миналото: Перкото, подкарва стадо от млади бичета в реката и се смее при вида на обезумелите от страх животни, които потъват в дълбоката река; Перкото, кръжи около Люк, който държи в свития си юмрук три железни гвоздея; Перкото, гали с ръка окървавената кожа на ужасено момиче, възлите на кожените му гривни оставят бели следи в кръвта. Стиснах зъби, исках да забравя всичко, което бях видяла.

      –  Толкова е трудно да се избере – каза той, усмихвайки се нежно на Сара. – Мога ли да получа повече, ако не успея да се спра на един вид?

      Сара погледна към мен и се разсмя.

      –  Все още ли говорим за сладолед?

      –  Кога въобще е ставало дума за сладолед? – Луничавия перко се наклони към Сара, езикът му се подаде леко между съвършените устни.

      Аз носех гердана с ключа, но тя нямаше нищо, което да я защити от него. Не можех да повярвам, че ми се налага да предпазвам малката уличница, но се налагаше. Пристъпих напред, отместих с ръка Сара и казах твърдо:

      –  Мисля, че трябва да си избереш един аромат, иначе няма да усетиш добре вкуса на сладоледа.

      За моя изненада Сара не се възпротиви, а се дръпна назад, за да се отдалечи от него. Може би дори и тя имаше граници. Може би дори най-заблудената овца може да надуши вълка, ако той се приближи достатъчно.

      Изведнъж Луничавия перко скочи невероятно високо и с изненадваща лекота се метна на щанда, а зад гърба си чух как Сара ахна. Той прехвърли краката си откъм нашата страна на барплота и започна да ги люлее небрежно. Отстъпих назад, за да бъда извън обсега на краката му, а той зацъка с уста.

      –  О, не се дръж така! Просто си помислих, че Люк няма да има нищо против да сподели новата си играчка. – Ухили ми се – имаше някак гладно изражение – и посочи към ключа на шията ми. – Вероятно мога да ти помогна да се отървеш от това по-късно. –  Погледна през рамо към пламтящото на небето слънце. – Много скоро, както ми се струва.

      –  Изрод! – извика Сара. – Разкарай се веднага или ще повикам ченгетата.

      Той въобще не изглеждаше впечатлен от заплахата й. От на пръв поглед празната си шепа пусна на плота в редичка няколко детелини. Те развяха листенцата си като крилца на пеперуда, докато политаха към пода – тъжни, повехнали. От усмивката му отново ме побиха тръпки.

      –  Мога да ти покажа някои неща, които Люк не може, скъпа моя – промърмори Луничавия.

      –  И аз мога да ти покажа неща, които той не може. – Джеймс остави вратата да се затръшне зад гърба му. – Скъпи... – Видът му беше доста необичаен – беше облечен с тениска с надпис „Разкарай се от планетата ми!”, а на рамото си бе преметнал като пушка стар железен ръжен. Съчетанието беше невероятно подходящо, особено в този момент.

      Луничавия перко се усмихна, показвайки всичките си зъби с леко издаден език, и се плъзна надолу от плота.

      –  Може би искаш да си поиграя и с теб? – Наведе се отново към мен и ме подуши. – Но тя все пак мирише по-добре. Направо цялата да я изядеш.

      Джеймс свали ръжена от рамото си и се приближи небрежно към Перкото.

      –  Махай се. Веднага.

      Луничавия мина на безопасно разстояние покрай него, стигна до вратата, а след това се обърна към мен и ми показа среден пръст.

      Джеймс изръмжа ядосано и замахна с ръжена към главата му. Така и не успя да го улучи – Луничавия отскочи рязко от желязото и се заби с глава в стъклената врата достатъчно силно, за да счупи стъклото. После се строполи на пода.

      Джеймс се изплю върху него. Създанието от магическия свят отвори очи, когато плюнката се приземи върху бузата му, и се усмихна.

      –  Значи така ще играем, а?

      В съзнанието ми внезапно се появи нов образ: Люк притиска Луничавия към една стена, опрял кинжала си в гърлото му, а той се хили срещу него и казва: „Интересна игра ще бъде”.

      После погледнах отново към вратата – там стоеше само Джеймс, а подът беше празен. Бял заек подскачаше отвън по асфалта.

      Двамата с Джеймс се бяхме втренчили в заека, докато той се скриваше в гъстите храсталаци зад паркинга, и след това се спогледахме.

      –  Проблеми с гризачи? – попита Джеймс.

      –  Струва ми се, че беше по-скоро невестулка, отколкото заек... – отвърнах аз, издишвайки дълбоко. Дори не бях осъзнала, че през последните секунди съм сдържала дъха си. – Защо си тук?

      Той нарами отново ръжена, погледна през прозореца, където тъкмо просветна светкавица, но преди да каже нещо, Сара се обади от мястото си, скрита до машината за млечни шейкове:

      –  Какво, по дяволите, беше това?!