Ридание

      Не бях сигурна как да й обясня случилото се, Джеймс сви рамене:

      –  Тъмни феи убийци.

      Сара се взираше през прозореца към паркинга, където беше изчезнал заекът. Момичето, което никога не млъкваше дори когато нямаше нищо, за което да се говори, не знаеше какво да каже единствения път, когато наистина имаше.

      Погледнах часовника.

      –  Ще заключа задната врата. Мисля, че е време да се махаме оттук. – Сара все още не помръдваше. Хапеше устните си, зареяна нанякъде; за първи път виждах лицето й такова – изглеждаше напълно различно, когато мисли. Явно досега не й се беше налагало да го прави.

      Добра идея – каза Джеймс. – Ще те закарам да видиш баба си, като приключиш тук. И ще изпратя Сара до колата й.

      Заех се с обичайните ритуали по затварянето на заведението: заключих задната врата и затворих контейнерите със сладките топинги и с шоколадовите бисквитки. Сара се зае със своите задачи и машинално избърса машината за шейкове и барплота. Мълчанието й ме караше да се чувствам неудобно, сякаш бях длъжна да кажа нещо само за да я накарам да проговори. Зачудих се дали това не е причината тя да бърбори през цялото време – може би се опитваше да ме извади от обичайното ми замислено мълчание.

      Ситуацията беше неловка, но не продължи дълго, защото тъкмо приключихме със задълженията си и се чудехме накъде да погледнем, когато Джеймс подреди и последния стол до масите. Метна ръжена отново на рамото си.

      –  По–добре да тръгваме, преди да е завалял дъждът. Телефонът в джоба ми звънна и го извадих, за да видя кой е. Този път разпознах номера и вдигнах още по средата на звъненето.

      –  Люк?

      Говореше толкова тихо, че едва го чух да казва:

      –  Видях баба ти. Били са Те.

Четиринайсет

      От надвисналите гръмотевични облаци, които бяха превзели и последната частица от чистото синьо небе, проблесна светкавица. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата отекна толкова силно, че разтресе прозорците на стария понтиак на Джеймс. Сгуших се в колата и отпуснах глава на познатите жълтеникавокафяви кожени седалки. Сигурна съм, че до края на живота си ще свързвам миризмата на тази кола – на стара кожа и килим – с Джеймс. В известна степен тази кола беше Джеймс. Той беше прекарал толкова много часове в работа по нея, изграждайки я от едно почти голо шаси, че тя бе станала част от него.

      Джеймс спря албума на „Аудиослейв”*, който слушахме, и явно се канеше да каже нещо, но после внезапно размисли. В колата се възцари мълчание, което беше доста странно в сравнение с обичайното ни бърборене. Известно време наистина не се сещах какво да кажа. После се хванах за нещо.

      [* „Audioslave” – американска хард рок група, основана 2001 г. Състои се от бившия вокалист на „Soundgarden”, Крие Корнел, и бивши членове на „Rage Against the Machine”. – Б. np.]

      –  Как разбра, че баба е в беда? Какво почувства?

      Джеймс потропваше с пръсти по волана, като се правеше, че е много зает да следи пътя напред.

      –  Тя ми каза. Баба ти. Изведнъж започна да ми се гади и по някаква причина се сетих за нея. Затова ти се обадих и някъде между всичките пъти, които ти звънях, тя ми каза. – Издиша тежко. – Човече, Ди... Аз съм почти същата откачалка като теб. Скоро ще ме гледаш по телевизията с кристалната ми топка и с номер на телефон за зрителски обаждания.

      Направих гримаса към него в същия миг, в който светкавица освети бледото му лице от едната страна.

      –  Ще трябва да си смениш името, за да звучи по-чуждестранно. Никой не вярва на родни психари. Но ако имаш акцент...

      –  Есмералда е хубаво име – започна да разсъждава на глас Джеймс.

      Проехтя поредната гръмотевица, толкова силно, че ушите ми кънтяха дълго след това. Смених темата на разговора.

      –  Просто не мога да повярвам, че Те са й причинили нещо. Така ми каза Люк.

      –  Знам. – Джеймс ми хвърли бърз поглед. – Тя ми каза същото. Нарече го „елфски изстрел”.

      Звучеше съвсем невинно, дори романтично. Елф да стреля ми се струваше като... като да ти прималее от любов. Чудех се какво ще заваря, когато стигна до болницата. Прилоша ми дори от самата мисъл и се размърдах неловко на седалката.

      –  Все още ми е трудно да го повярвам. Всичко е така объркано, не знам какво да правя. Все едно компютърът в мен е забил и имам нужда от рестартиране.

      –  Има и още – „успокои” ме Джеймс. – Направих някои проучвания за академията „Торнкинг–Аш”, помниш я, нали?

      –  А–ха... Продължават да се обаждат и настояват да им изпратя документите си за кандидатстване.

      –  И аз получих писмо от тях. – Джеймс намали при знака за болницата и зави по отбивката, водеща натам. Дори през плътната зелена завеса от гъстите корони на дърветата пурпурно–черните облаци още се виждаха над главите ни. Колите на паркинга пред болницата проблясваха през редиците дървета; стомахът ми се сви при мисълта за баба вътре. – Очевидно са училище за всякакви уроди, пардон, откачалки.

      –  Мислех, че са консерватория, някое от онези, по-автономните училища, спонсорирани от обществени фондове...