Ридание

      –  Днес е неделя. Не мога да повярвам, че забравих за това. – Започна да крачи насам–натам и за първи път от доста време изглеждаше разстроена. Джеймс ме погледна объркано зад гърба й, но аз разбирах ужаса на мама. Тя винаги контролира всичко – дори живота на другите до най-малката подробност. Има подробен план за всяка ситуация и всяка среща е записана и категоризирана в главата й като в счетоводна книга. Да забрави уговорка означаваше, че наистина е разтърсена от случилото се с баба. Но тя никога не би си го признала. – Как ще стигнеш до там? Дилия отиде да... каквото там трябва да прави. Баща ти ще дойде да ме вземе от болницата след работа, а аз съм без кола.

      –  Аз ще я закарам – прекъсна я Джеймс.

      –  Не, и ти имаш ангажимент.

      Поклатих глава, представяйки си как отивам на парти и свиря, докато баба лежи в безсъзнание в болницата.

      –  Мамо, това не е толкова важно. Ще се обадя и ще им кажа, че не мога да отида. Могат да си пуснат диск, ще измислят нещо. Просто някакъв тъп прием, а баба е в болницата.

      Тя спря да крачи и ме погледна.

      –  Семейство Уоршоу планират това тържество от месеци. Не можеш да се откажеш. Състоянието на баба ти няма да се промени, защото стоиш тук или те няма. Само ако баща ти не трябваше да работи толкова до късно...

      Раздразних се от това колко тъпо и инатливо се придържаше към скапания си график.

      –  Ако ми беше разрешила да изкарам книжка, щях сама да ходя на всички тези места. Колко недопустимо, нали? Шестнайсетгодишна с шофьорска книжка*?

      [* В САЩ шофьорска книжка се получава и на 16 години. Всеки щат има различна практика, но принципно възрастта варира от 16 до 18 г. – Б. пр.]

      Мама сви критично устни.

      –  Не ставай глупава, Ди. И двете знаем, че не си готова да караш сама.

      Джеймс започна да отстъпва към края на стаята; и без да бъде медиум, беше ясно, че нещата отиваха на зле.

      –  Глупости! – ядосах се аз. – Мога да паркирам странично по-добре от теб! Просто искаш да контролираш живота ми до най-малката подробност. Разбира се, че не искаш да шофирам сама! Как тогава ще следиш всяко мое мижаво, шибано движение? – Бях ужасена, знаех, че съм прекалила, но просто не можех да се спра. Защо го правя точно сега? Млъкни, Диърдри, затвори си шибаната уста. Но вече не слушах и самата себе си. – Писна ми да правя всичко по твоя начин. Писна ми да планираш всяка секунда от живота ми.

      Лицето на мама беше каменно.

      –  Не мога да повярвам, че си толкова неблагодарна. Не виждаш ли каква късметлийка си, че имаш родители, които са загрижени за бъдещето ти? Искам да съм сигурна, че ще постигнеш нещо в живота си.

      –  Защото ти не си успяла – прекъснах я рязко аз. – Защото Дилия има всичко, което ти си искала. – О, Господи! Не го казах на глас, нали? Казах ли го?

      Изражението й остана абсолютно същото.

      –  Трябва ли да водим този разговор сега?

      –  Ние никога не говорим, мамо. Никога не ме питаш какво мисля или чувствам. Просто ме буташ и буташ напред през цялото време, а това е глупаво. Трябваше да проведем този разговор преди много време.

      –  И какво точно искаш да ти кажа? Че Дилия открадна живота ми? Че тя получи всичко? Че ти би могла да постигнеш всичко, което аз не успях, че те притискам прекалено много, че съм свръх контролираща майка... Ето, доволна ли си? – Обърна ми гръб и започна да рови из чантата си. – Ще се обадя на Дилия. Може би ще се върне и ще успее да те закара.

      Все още треперех от първото си изправяне срещу нея, бях шокирана от избухването си. Не знаех какво ми беше станало, та се разкрещях на майка си над тялото на изпадналата ми в кома баба. Пръстите й се поколебаха, преди да набере телефона на Дилия – предполагам, че и тя беше толкова „въодушевена” от мисълта да звънне на сестра си, колкото аз от идеята, че ще трябва да се возя с нея.

      –  Недей, ще звънна на Люк. Може би той ще ме закара. –Извадих телефона си и набрах номера му. Надявах се да вдигне веднага, отчаяно имах нужда от него... Просто исках да се махна от тази стая и от цялото си семейство. Дори и от Джеймс, който в момента стоеше на прага и се правеше, че въобще не е забелязал спора ни. Исках да се махна далече от всичко, което беше животът ми в този миг.

      –  Ало?

      Гласът на Люк се чуваше приглушено и неясно заради пращенето на телефона, но въпреки това ме накара да копнея да бъда близо до него.

      –   Люк?

      Щом чу името на Люк, Джеймс извърна поглед. В момента обаче нищо друго не ме интересуваше освен човека – да го наречем така – с когото говорех в момента.

      –  Мислех си за теб.

      Сетих се за мъртвите тела в ямата.

      –  Аз също. – Не можех да кажа нищо повече в присъствието на недоброжелателната си публика. – Ами... аз съм в болницата. Може ли да те помоля за услуга?

      Люк се съгласи незабавно и обеща да дойде скоро. Джеймс измърмори нещо за тръгване и избяга от стаята, преди да се сетя какво да му кажа. А мама просто стоеше там със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше втренчено.

      Ядосах се.

      –  Сега какво, мамо?

      –  Облечи си синия костюм.

* * *