Ридание

      Да, и аз така си мислех. Но се разтърсих за хора, завършили тази консерватория, и всички ми се сториха малко особени. После звъннах на някои от тях и те наистина се оказаха доста странни. Очевидно музикалният талант като този, който притежаваме с теб, се свързва много тясно с това да си смахнат. Каквито всъщност сме и ние.

      –  Дали?

      Джеймс успя да намери свободно място сред морето от паркирани коли; всички изглеждаха сребристи, защото отразяваха искрящото пурпурно–черно небе над нас.

      – Най–накрая попаднах и на онзи, който те уговаряше да кандидатстваш при тях, Грегъри Норманди – той е главният там, знаеше ли? Както и да е. Притиснах го в ъгъла. Той ми каза, че парапсихичните ми способности са свързани с музикалните ми умения и че добрите музиканти често имат т.нар. „дарби”. Това, което с теб наричаме „психаршина”. Твърдеше, че е способен да разбере дали някой музикант е откачалка – т.е. притежава някаква такава „дарба” – само като го чуе как свири.

      –  Стига бе!

      –  О, да. Знаеше, че съм медиум. Люк бил нещо друго – не си спомням как точно го нарече. Нещо свързано с астрални работи. А за теб каза, че направо оглавяваш класацията.

      Почувствах се странно поласкана.

      –  Мисля, че именно затова Те са те погнали, Ди. Не те, хората от консерваторията. Те – онези с главното „Т”. Няма начин да е просто невинно съвпадение, че ти се оказа най-голямата откачалка с някакви суперсили в района и че именно в този момент Те започнаха да те преследват. – Червеникавокафявите му вежди се повдигнаха многозначително. – Може би Те също могат да чуват „дарбата” ти, когато свириш. Не започна ли всичко това от конкурса?

      Започна с Люк.

      Поставих ръка на дръжката на вратата.

      –  А защо те искат хора като нас в училището си? Те – с малкото „т”.

      Джеймс отвори вратата. Вълна свеж въздух, миришещ на дъжд, нахлу в колата.

      –  Очевидно на мнозина от хората с „дарби” им се случват прекалено лоши неща в живота, направо се провалят с гръм и трясък, че и по-лошо... Синът на Норманди бил концертиращ цигулар, изключително талантлив. Самоубил се на петнайсет години. Имало много други такива случаи. Създали това училище, за да помагат на деца като нас да се справят с подобни проблеми.

      Поклатих глава. Много абсурдни истории чух тази седмица, но това беше прекалено странно, голямо и далечно от мен, за да го проумея. Училище за откачалки с музикален талант.

      –  Не мога да мисля за това в момента. Да вървим, преди да се намокрим.

      Затичахме се през осветения в сребристо паркинг към грозната, безлична болница. Приличаше на гигантска бяла кутия, която някой бе смачкал в центъра на също толкова грозния бетонен паркинг. Някоя изтерзана артистична душа беше боядисала рамките на вратите и прозорците в яркосиньо–зелено, но това не беше направило болницата по-малко грозна или по-малко безлична.

      Вътре миришеше на антисептици и старци. Ниските тавани и миризмата на химикали като че ли убиха способността ми за мислене и ме накараха да обръщам внимание само на най-незначителните и нелепи детайли около мен. Лекото поскърцване от обувките ми по плочките. Бръмченето на факса. Свистящият въздух от климатика над главата ми. Стържещият смях на актьора от телевизора в чакалнята.

      –  Мога ли да ви помогна? – Рецепционистката ни се усмихна лъчезарно зад гишето. Загледах се в яркия десен на униформата й – беше като онези картини със скрити образи, в които ако се взираш достатъчно дълго, можеш да видиш сфинкс или селска ферма.

      Джеймс ме ритна леко.

      –  Как е цялото име на баба ти?

      –  Ъъъ... Искаме да видим Джейн Райли.

      Рецепционистката затрака скоростно по клавиатурата и започна да движи устните си, сякаш четеше информацията на монитор.

      –  Могат да я посещават само роднини.

      –  Аз съм й внучка.

      Жената погледна въпросително към Джеймс.

      –  А аз съм момчето, което чисти басейна й – каза той. Кръстоса пръстите на ръката си и ги вдигна високо. – Ей така сме двамата. Много сме близки. Като семейство сме си.

      Рецепционистката се засмя и ни каза номера на стаята й. Тръгнахме по коридора, кецовете ни продължаваха да проскърцват, климатикът още свистеше, а ние се оглеждахме за стая номер 313. Вратите се редяха една след друга по накичените с мотивационни плакати и фотографии стени и тогава съскащият глас на мама ни показа коя е стаята на баба. Застинах на място в коридора, а Джеймс също спря колебливо зад мен.

      –  Това не е нормално. – Трябваше да се напрегна, за да чуя какво казва, но с гласа на Дилия нямах проблеми.

      –  Паднала е. Кое не му е нормалното?

      –  Не. Всичко е сбъркано. Това е като... като...

      Гласът на Дилия беше подигравателен.

      –  Като какво, Тери? Като сънищата, които сънуваше някога? Тогава, когато подмокряше леглото?

      –  Не съм подмокряла леглото – изсъска мама бясно. – Там бяха стъпвали краката им. Те винаги бяха с мокри крака.

      –  Да бе. Нали бяха само сънища?

      –  Ти каза, че са само сънища. Мама каза, че са сънища. Аз никога не съм го казвала.

      Дилия се изсмя. Не звучеше приятно.

      –  Не съм ти казвала такова нещо, Тери. Умирах по това време, не си ли спомняш?

      Мама се поколеба.