Ридание

      –  Помня. Проклета да си! Спри да се усмихваш! И ти си част от това, нали?

      –  Не ставай глупава. – Дилия млъкна, а след това каза по-високо. – Можеш да влезеш, Диърдри.

      Спогледахме се с Джеймс и го последвах вътре. Мама и Дилия стояха една срещу друга от двете страни на леглото; на фона на болничната зелено–бяла светлина лицата им изглеждаха абсолютно бледи, напълно лишени от цвят.

      Мама приличаше на подплашено животно. Стрелна ме с   очи.

      –  Диърдри. Не знаех, че ще идваш.

      –  Джеймс ме докара – казах и посочих към него, напълно ненужно.

      –  Ще отида да взема нещо за ядене – обади се Дилия. Гласът й отново беше овладян и се лееше като мелодия. Обърна се към мама и я заслепи с усмивката си: – Освен ако нямаш нужда от мен за нещо.

      Мама я погледна с изражение, което ясно казваше умри веднага на три различни езика, и Дилия изчезна. След като си тръгна, надникнах зад мама, за да видя баба, но на леглото и край него се виждаха само купчина тръби и всякакви апарати. Прозвучах по-обвинително, отколкото възнамерявах:

      –  Ти каза, че просто е паднала.

      Баба лежеше напълно неподвижна, завита до горе, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на тялото. Нямаше видими наранявания, нищо, което да ми подскаже какво й бяха причинили феите или какво е това „елфски изстрел”. Но не беше будна и не знам как, но си личеше, че е изпаднала в нещо повече от обикновен сън – от леглото не се усещаше присъствието на каквото и да било съзнание.

      Обърнах се към мама. Зад гърба й Джеймс поклати глава – явно беше успял да анализира състоянието й по-бързо от мен.

      –  Какво й е?

      Гласът на мама прозвуча напълно делово, без никакви излишни емоции. Дори и в такива моменти не им позволяваше да се проявяват.

      –  Баба ти е в кома. Никой не знае защо. Не е падала, не е болна. Просто е в кома и не се знае кога ще излезе от нея. Направиха й купища изследвания и засега всичко изглежда напълно нормално. Някои резултати обаче все още не са дошли. Лекарите казват, че може да се събуди от само себе си във всеки момент.

      Или да си лежи така в следващите сто години. Погледнах отново към баба, лежаща спокойно пред мен като мъртвец. Не успявах да се разтревожа; сякаш гледах сериал по телевизията с участието на всички от семейството ми, а истинската аз бях някъде извън телевизора, на сигурно място. Хрумна ми, че може да стане както когато ме нападна котката: чувствата да ме залеят по-късно, след като драмата свърши и се отпусна, мислейки, че съм в безопасност.

      В стаята стана тъмно, здрачаваше се. Бях навън и зяпах някаква кална, намачкана дреха, показваща се от яма. Не знам защо, но ми се гадеше от гледката на полу-покритата от калта блуза, рокля или каквото беше там... Бяха ми нужни няколко секунди на фона на падащия сумрак да осъзная, че това всъщност е купчина от тела, крайници, преплетени в зловещ пъзел. Една силна бяла ръка ме сграбчи за рамото и ме стисна здраво, новата златна гривна проблясваше на нея. Собственикът й, висок млад мъж с кестенява коса, прошарена с кичури злато, каза: „Хайде, Люк. Ела. Те са мъртви”.

      Просто стоях там и се взирах в телата, беше ми студено, чувствах абсолютна празнота. Донякъде изпитвах облекчение, че не плача за своите братя; заплачех ли, щях да ослепея. Щеше да ми се наложи да си капя от капките в очите с часове, за да мога да Ги виждам отново. Часове, в които да се чудя какво ли правят, докато не мога да следя действията Им.

      – Люк. Нищо повече не можеш да направиш.

      –  Ако бях тук... – Тук, вместо да следвам Нейните заповеди...

      –  Тогава и ти щеше да си мъртъв. – Младежът с кестеняво–златистата коса ме дръпна по-силно за ръката. – Да вървим. Ще ти помогнем да забравиш.

      –  Никога няма да го забравя. – Люк затвори очите си, но образът на прекършените тела все още прогаряше болезнено клепачите му.

      –  Диърдри, говори Джеймс! Ехо!

      Отне ми секунда, за да разделя реалността от спомените на Люк и да заменя миризмата на кал и смърт с болничния мирис на антисептици. Все още объркана и леко засрамена, примигнах няколко пъти и се обърнах към Джеймс, който стоеше до вратата.

      –  Какво?

      –  Казах: „Съжалявам, че не мога да остана”. – повтори Джеймс. – Тази вечер трябва да свиря на едно място с групата. Не мога да го пропусна.

      Лицето на мама изведнъж помръкна.

      –  Диърдри. Тържеството на Уоршоу. Тази вечер е.

      –  Мислех, че е в неделя.