Ридание

      Висях пред входа на болницата вече двайсет минути, когато видях „Буцефал” да се задава през проливния дъжд – тъмна маса сред сивия, безформен свят. Потръпнах, отчасти от нерви, отчасти от напрежение, отчасти от истинско облекчение, докато гледах как старото ауди спира под бетонения навес, хвърляйки пръски вода по хлъзгавия тъмен асфалт.

      В мига, в който се затичах към колата, светкавица освети небето, ярка и мощна, и секунда по-късно въздухът беше разтресен от силен гръм, който ме оглуши напълно. Скочих в колата и затръшнах вратата след себе си.

      Потеглихме. Обзе ме странно чувство на избавление, сякаш се бях отървала от болка, която не знаех, че изпитвам. Не можах да се въздържа и издишах тежко.

      –  Извинявай, че се забавих толкова.

      Щом чух гласа му там, до мен, спря да ме интересува, че този човек изобщо не е подходящ за мен. Толкова се радвах, че съм с него в колата, че ми беше трудно да си представя как нещо друго може да има значение. Знаех, че се държа като пълна егоистка, но не ми пукаше.

      Обърнах се към него. Той също ме погледна, без да се усмихне. Под очите му имаше тъмни кръгове – бойните му белези от предишната нощ.

      –  Привет, красавице.

      Казах му истината.

      –  Наистина се радвам да те видя.

      –  Нямаш представа колко много имах нужда да чуя това. – Въздъхна тежко, почти колкото мен преди малко. – Накъде сме?

      –  Към вкъщи, за да си взема арфата. И тъпия син костюм.

      –  Донесох ти подарък – каза Люк. Без да отклони поглед от пътя, се пресегна към джоба си и постави пръстена на баба в ръката ми.

      –  Извадил си го от канала?! – Сложих го отново на пръста си. След като вече знаех колко е полезен, не ми се струваше толкова грозен. Загледах се навън към леещия се дъжд, дори не се усещах, че продължавам да въртя пръстена с ръка. Вятърът блъскаше колата от всички страни. Нова светкавица проряза небето, кратка и ярка, и аз се свих на седалката миг преди да се чуе гръмотевичният тътен. – Страхотна вечер за купон.

      Люк погледна в огледалото за обратно виждане, макар че зад нас нямаше нищо друго освен сива дъждовна стена.

      –  Бурята ще спре за тържеството. Само дето всички тези светкавици... – Лицето му помръкна. – Прекалено много енергия в атмосферата.

      Досетих се за какво намеква.

      –  Енергия като тази, която Елинор може да използва за някой друг свой магически трик с изчезване?

      –  Не се притеснявам за изчезването – отвърна той печално, – а за появяването.

      Затова ли продължаваше да гледа в огледалото? Тази мисъл накара и мен да зяпам в страничното огледало по целия път към вкъщи, въпреки че наистина не се виждаше нищо друго освен струята вода, хвърчаща от гумите.

      Стигнахме до нас.

      –  Ще почакаш ли тук, докато си взема арфата и се преоблека?

      Люк погледна през рамото ми към празната къща, чиито очертания се виждаха смътно през поройния дъжд. – Не искам да оставаш сама. Ще дойда с теб.

      Изскочихме от колата и се затичахме към задната врата. Дъждът се лееше върху нас, докато припряно се опитвах да намеря ключовете си и да ни вкарам колкото се може по-бързо вътре. Не се справих много добре. Най–накрая нахълтахме в кухнята и погледнах към Люк – и двамата дишахме запъхтяно.

      Той сведе поглед към подгизналата си тениска и каза с мек глас:

      –  Е, бяха ти нужни около три години, за да отвориш вратата, така че какво друго да очакваме? Имате ли сушилня? Ще я метна вътре, докато се преоблечеш.

      Само като си помислих как стои в кухнята ми без тениска, гол до кръста, си глътнах езика, затова безмълвно му посочих вратата на пералното помещение и се качих в стаята си. Изобщо не погледнах старомодния син костюм, който мама искаше да облека, и си избрах тясна бяла риза и пола в цвят каки. Искаше ми се да вярвам, че този ми външен вид казва професионално, но  секси. За разлика от избора на мама, който казваше по-скоро нещо като фригидна пуританка, чалната на тема музика.

      Слязох отново долу, като се придвижвах внимателно сред дъждовно-сивия мрак, царящ в къщата. Беше ми странно да съм си у дома без никой друг от семейството ми. Без звука на телевизора или гръмкия глас на Дилия, или постоянното бръмчене от миксера на мама; единственият признак за наличието на живот беше бавното, ритмично въртене на сушилнята, идващо от кухнята. Представих си как Люк стои там долу и ме чака да сляза, и раменете ми се разтресоха от същата нервна тръпка, която изпитвах всеки път преди да изляза да свиря пред публика.

      Когато бях с него, си нямах доверие.

      Влязох в слабо осветената кухня и се взрях в бледата фигура на Люк. Беше се облегнал на барплота и гледаше през прозореца навън. Без тениската можех да видя какво представлява тялото му – всеки сантиметър беше мускул, съвършено оформена смъртоносна машина. Тънки белези очертаваха загадъчна карта по раменете му. Погледът ми я проследи и се спря на тайнствената златна гривна, проблясваща около бицепса му. По лекото накланяне на главата му разбрах, че ме е чул да влизам, но той продължи да се взира в дъжда още няколко секунди преди да се обърне.