Ридание

      –  Това е чудесно, красавице! Отивам да видя баба ти. Носи „тайната” ми със себе си. – Телефонът в ръката ми замлъкна.

* * *

      „Ледът на Дейв” официално беше мъртъв. Задушната жега беше отишла да тормози хората някъде другаде, мъгливото синьо–сиво небе бе атакувано заплашително от буреносни облаци и никой нямаше желание да похапва сладолед. Облегнах се на щанда и се зазяпах през прозорците към струпващите се облаци, пръстите ми разсеяно си играеха с железния ключ, висящ на верижката на врата ми. Сещах се за поне хиляда места, на които в момента предпочитах да бъда.

      Не ми се гледаше към часовника, защото той само щеше да ми напомни още колко много време трябваше да вися тук. Не исках да чета и старите есемеси от Джеймс, защото така само се подсещах, че все още никой не ми се беше обадил да каже какво става с баба.

      –  Той ти го е дал, нали? – Сара прекъсна скучаенето ми. Беше се навела от другата страна на щанда и разкриваше много по-голяма част от бюста си, отколкото някога ми се е искало да видя. Въпреки че носеше същата проста фирмена престилка с образа на пингвина Дейв, беше успяла да намери тениска, с която изглеждаше, сякаш наистина е облечена само с тази престилка.

      Погледнах я бегло.

      –  Да...

      –  Видях ви онзи ден, когато седяхте навън до колата му. Наистина е сладък.

      –  Да...

      Сара се приведе към мен заговорнически.

      –  И по-голям. В горните класове е, нали?

      –  Да...

      Почеса се с пръст по ухото си и надзърна през прозореца, като че ли искаше да види какво гледам аз.

      –  Знам, че го казах и преди, но наистина не разбирам как някоя като теб си намира гадже като него. Не се обиждай. Сериозно, не се сърди.

      По–рано в сериала „Животът на Диърдри”: в последния епизод Сара се подигра с чувствата на Диърдри и тъй като социалният живот на главната ни героиня доскоро беше напълно парализиран, тя не се защити.

      Тази седмица в „Животът на Диърдри”: Диърдри отвръща на удара.

      Погледнах я с невинно изражение.

      –  Струва ми се, че по-големите момчета си падат по по-загадъчното излъчване. Не мислиш ли?

      Сара проследи погледа ми, който беше забит в гигантската цепка между гърдите й.

      –  Ами... не съм забелязала. Настина ли?

      –  Да – казах твърдо аз и продължих да кова желязото, докато беше горещо. – Нали знаеш, по-малките се хващат за всичко, което им се предложи. Не подбират много. По–големите търсят повече дълбочина, искат предизвикателства. – Усмихнах се леко и нанесох последния удар. – Ето защо не излизам с никое от момчетата в училище. – Не можех да повярвам, че водя такъв разговор с нея – все едно сме приятелки. Чудех се дали така правят другите момичета, онези, които киснат пред шкафчетата си в коридора и клюкарстват за гаджетата си и за музиката, която харесват. Може би всички само се преструват, че са големи дружки, а всъщност не знаят нищо една за друга.

      Сара беше опулила очи.

      –  Затова ли не излизаш с момчета? А аз си мислех, че си някаква откачалка.

      По скалата от едно до десет за липса на какъвто и да било такт, Сара удари единайсет. Направо се чудех как съм могла да се притеснявам и страхувам от нея преди. Свих рамене.

      –  Затова и мнозина казват, че не ме познават. Проблемът си е техен, те губят.

      Бих платила милион долара за изумения поглед, който ми хвърли Сара. Чувството на задоволство, което се разля по вените ми и изпълни цялото ми тяло, струваше още милион отгоре.

      А след това Луничавия перко влезе в заведението и двата ми милиона долара потънаха в тоалетната. Отново изглеждаше съвършено – яката на спортната му риза беше разкопчана, палците на ръцете му бяха пъхнати небрежно в гайките на идеално скроените му шорти в цвят каки, а на едната му китка се виждаха поне дузина кожени гривни.

      В сравнение с първия път, в който го видях обаче, сега имаше една голяма разлика – вече можех да кажа със сигурност, че не е създание от нашия свят. Не заради острия аромат на билки, който изпълни заведението, когато влезе, а заради същото завладяващо съвършенство, което излъчваше и Елинор – започвах да мисля, че това е една от основните отличителни черти на феите. Не защото беше красив – а повярвайте ми, наистина беше! По–скоро беше свързано с начина, по който красотата му причиняваше болка, когато човек погледнеше към него. Освен това грееше отвътре, силно и топло, за разлика от мен и Сара. Ние изглеждахме като измити, напълно безцветни на фона на флуоресцентната светлина в заведението и на буреносните светкавици, проблясващи отвън. Как бях могла изобщо да го помисля за човек?

      Когато се подпря с ръце на щанда и ни се усмихна, видях как под ръкава на лявото му рамо леко проблясва познатата ми златна масивна гривна. Сара дискретно придърпа малко нагоре престилката си и се облегна игриво на плота срещу него.

      –  Мога ли да ти предложа нещо?

      Лувичавия перко премести погледа си от Сара към мен и обратно,