Ридание

      Когато Джеймс ме докара вкъщи, вече се беше стъмнило. Баба още не беше дошла или ако бе идвала, мама не го спомена. Запитах се колко ли време й е нужно да приготви зелената пихтиеста гадост. И откъде ли се е научила.

      Избегнах хватката на мама, преди тя да се приближи прекалено близо до мен, и изтичах в стаята си, за да си сложа блуза с дълги ръкави. Когато слязох отново в сумрачната кухня, тя седеше на един от високите столове до кухненския плот. Побутна към мен чаша с горещо какао. Бял флаг за примирие. Приех го без колебание. Първо, вече бях забравила как ме заряза пред църквата и второ, домашно приготвеното й какао заличава безотказно повечето й грехове.

      Тя гледаше съсредоточено в пяната на своята чаша, докато аз се запътих обратно към стаята си. На бледата жълтеникава светлина в кухнята мама изгледаше много млада и красива. Както си я знаех, сигурно нарочно беше боядисала стените в този оттенък.

      – Добре ли мина свиренето?

      Значи започвахме отдалече с приятелските въпросчета.

      –  Много добре. После с баба си прекарахме хубаво. Тя... – Спрях навреме, защото се сетих, че баба ме помоли да не казвам, че ще идва. – Запазила ми е някои дрехи при себе си. Без да искам, разлях малко сода върху роклята и се преоблякох. Тя ще я почисти.

      –  И Джеймс дойде да те заведе на вечеря?

      Отпих малка глътка от какаото. Черният шоколад се плъзна нежно по гърлото ми и за момент забравих какво ме беше попитала. Мама повтори въпроса си. Отпих още една глътка. Имаше и портокалова есенция.

      –  Аха. В „Лепкавото прасе”.

      –  Добре. Предпочитам да прекарваш времето си с Джеймс, а не с Люк.

      Застинах, но не я погледнах. Много по-лесно е да спориш с мама, когато не я гледаш.

      –  Защо?

      –  Първо, познавам Джеймс. Познавам семейството му. Знам, че всичко ще е наред, когато си с него.

      –  Всичко е наред и когато съм с Люк. – Сетих се как замахва мълчаливо с кинжала си към челюстта на котката и забива острието му в мозъка й, без да се поколебае и за миг.

      –  Той е прекалено голям за теб. И не е от твоето училище. – Последното изречение беше малко колебливо. Гадаеше.

      Вдигнах глава и я погледнах. Слабостта й пролича в тази секунда колебливост. Зачудих се колко ли пъти по време на споровете ни съм имала такава възможност и съм я пропускала от притеснение или нерешителност.

      –  Права си. Той е тук само за лятото и е по-голям. Знам това. Но нямам намерение да правя глупости. А той е джентълмен. Какво лошо има тогава да общувам с него?

      Мама примигна нервно. Не мисля, че беше готова за това. Дали някога досега бях й се противопоставяла? С толкова добре подбрани аргументи? Отпи от какаото си, изглеждаше все така млада и красива, но в лъскавата й броня вече имаше пукнатина.

      Можех да изчакам да каже нещо, но не исках. Трябваше да се възползвам докрай от малката си победа.

      –  А и телефонът ми постоянно е у мен, така че във всеки момент знаеш къде съм. Нали винаги ти вдигам? Ти си ме възпитала така – да знам кое е правилно и кое не. Сега трябва да ми се довериш.

      О, по дяволите, това беше добро! Прикрих самодоволната си усмивка, докато отпивах глътка какао. Направо убиец.

      Мама въздъхна.

      –  Предполагам, че си права. Но наистина искам да ме държиш в течение, когато излизаш с него. – Изправи се и се запъти към мивката, за да измие чашата си. Главата й беше очертана като в тъмен ореол от нощта, навлизаща през прозореца. – А какво мисли Джеймс за това?

      –  Ъъъ... какво искаш да кажеш?

      Тя се обърна към мен, изражението на лицето й беше леко смразяващо.

      –  Нали си умна, помисли малко, Диърдри.

Единайсет

      В съня ми Люк седеше в уморения си „Буцефал” с кръстосани на волана ръце и отпусната върху тях глава. Едва видима в тръпнещия мрак на колата, златната гривна–окова на рамото му – неговата най-тъмна тайна – проблясваше леко.

      Не бях в колата, но можех да видя долната част на лицето му, сякаш бях миниатюрен наблюдател, кацнал на скоростния лост. Устните му се движеха, гласът му се чуваше слабо.

      –  Аз съм Люк. – Паузата между тези и следващите думи се разтегли не в минути, а в часове, в един цял човешки живот. Мъглата се раздвижи зад прозорците на колата. Бледи влажни пръсти оставиха белези по стъклото. – Тук съм вече хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една седмица. Моля те, не ме забравяй.

      Мъглата продължи да се носи заедно с някаква бавна, опасна музика, съблазнителна като обещанието, което сънят дарява на умиращия. Люк протегна ръка и завъртя копчето на радиото.

      От уредбата гръмна музика, която ме събуди. Известно време примигвах в тъмното, за да се ориентирам къде съм. Не знаех колко е часът, светлината в дневната беше странна. След това осъзнах, че причината е в мъглата, затиснала прозорците, и в луната, която проникваше през всяка пролука. Изстенах и се надигнах от дивана, като се опитах да разтегна схванатото си тяло. Ръж ме погледна от поста си на пода. Възмутеното му изражение намекваше, че и двамата щяхме да се чувстваме много по-добре, ако бяхме спали в леглото ми.