Ридание

      Извадих верижката изпод тениската си и тикнах ключа към лицето й.

      –  Той може да докосва желязо, бабо. Ти каза, че Те не могат да го правят. Е, той може. Нямаше проблем да докосне пръстена и ми даде и това. Предупреди ме за Тях. – Прибрах ядосано верижката на врата си. – Не мисля, че е от Тях.

      Баба отвори кутията си с емоции толкова, колкото да пусне едно леко намръщване да излезе навън.

      –  Сигурна ли си, че може да докосва желязо?

      В главата ми ръцете му докоснаха кожата ми близо до ключа и задържаха моите пръсти, макар да избягваха допира до пръстена.

      –  Сигурна съм.

      Тя пусна още едно, този път доста по-сериозно намръщване от кутията.

      –  Трябва да е някакъв вид нечистокръвен, мелез... нещо като... Виждала ли си го да ползва капки за очи?

      Сърцето ми започна да бие по-бързо при думата „нечистокръвен”, но спря, когато тя спомена капките. Не отговорих, но лицето ми й каза всичко, което искаше да знае.

      –  Използва ги, за да може да Ги вижда. – Изправи се и бутна стола си назад. – Трябва да потърся нещо, което да му подейства.

      Не можах да се въздържа.

      –  Наистина ли трябва?

      Баба ме погледна отново, погледът й беше суров.

      –  Диърдри, всичко, което ти е казал, е лъжа. Те нямат душа. Те нямат приятели и не знаят какво е любов. Те си играят. Като големи, жестоки деца, които постоянно искат нови, лъскави играчки. Ти си лъскава и нова. Той си играе с теб.

      Уплаших се, че ще заплача, но очите ми дори не се бяха насълзили. Може би трябваше да съм гневна, да се ядосам, но не изпитвах нищо. Бях толкова пълна с това нищо, че празнотата в мен бе добила плътност и се беше превърнала в нещо.

      –  Върви да полегнеш на дивана, почини си. Ще бъда в ателието си. Когато свърша, ще те закарам у вас.

      Не й отговорих, защото нищото няма глас. Направих каквото ми каза, отидох в дневната и легнах на дивана. В главата ми беше образът на Люк, който идва при мен, прегръща ме и намира в прегръдките си само едно нищо. Това, което беше останало от мен.

* * *

      Гледах повторенията на „Ченгета”, докато сенките се издължиха и стигнаха чак до ръба на бялата плетена кушетка. Осемстотното ченге разбиваше осемстотния престъпник на покрива на колата му, когато телефонът ми звънна. Погледнах номера и вдигнах.

      –  Здрасти.

      –  Привет, Ди! – Гласът на Джеймс прозвуча въодушевено от другата страна.

      Не можах да докарам същия ентусиазъм.

      –  Извинявай, че не ти звъннах днес. Аз съм...

      –  При баба си. Майка ти ми каза. Звучеше по-ядосано от раздразнен от туристи бизон. Да дойда ли да те взема и да излезем малко?

      Обмислих бързо предложението. Не знаех какво точно искам, но да бъда сама в този момент не беше сред желанията ми.

      –  Страхотна идея.

      –  Надявах се, че ще го кажеш – отвърна Джеймс и в същия момент чух как отвън се затръшна врата на кола. – Защото вече съм тук и щеше да бъде тъпо да се прибирам до вкъщи сам.

      Чух как се отвори и външната врата с мрежата против гадинки. Джеймс ме намери в дневната и аз се надигнах, за да отместя купчината с книги по холистична медицина от другия край на дивана и да му направя място.

      Той постави голяма картонена кутия на масичката.

      –  Знам, че баба ти не си пада по тези неща, затова ти донесох истинска храна от „Лепкавото прасе”. – Забеляза ръката ми, която беше чиста, без кръв, но раните от зъбите на котката личаха ясно. – Добре ли си?

      Изглеждаше толкова нормален и безопасен, седнал до мен със загорелите си от слънцето ръце и тениска с надпис „Сарказъм: още една услуга, която предлагам”. Изглеждаше така, както всяко лято, откакто се познавахме, и ми напомни за всичко, което май вече не можех да имам. Около половин секунда се борих смело с внезапния пристъп на емоции, а после избухнах в сълзи.

      –  Хей, хей! – Джеймс седна до мен на кушетката и ме гушна, за да поплача с лице забито в „саркастичната” му тениска. Не ме попита нищо, нито ме накара да обяснявам какво е станало, защото той е такъв приятел, на границата на съвършенството. Като се замислих за това, се разплаках по-силно. А после си дадох сметка колко жалък е целият този рев, което ме разплака още повече.

      Джеймс ме притисна по-близко до себе си и аз започнах да треперя. Ръцете му се обвиха около мен като жив пуловер. Зъбите ми тракаха. Най–накрая изстрелях:

      –  Мисля, че съм в шок.

      Той изтри сълзите от бузите ми с изписаната си с мастило длан.

      –  Това има ли нещо общо с изпохапаната ти ръка? Защото ако тези белези са били тук и преди, не си ги спомням. А аз имам, как да кажа, набито око за детайлите.

      Изхленчих жалостиво:

      –  Ако имах камера, когато ги получих, щях да забогатея. Беше гигантска котка, или поне нещо, което приличаше на котка... не знам... – Преглътнах нова серия от тъпите сълзи и неволно потреперих отново. – Кога ще спре това треперене?

      –  Когато се успокоиш. – Джеймс стана и ме хвана за здравата ръка. – Хайде, очевидно имаш нужда от една хубава пържола.

      Оставих го да ме изправи, вече се чувствах по-добре.

      –  Имам нужда от зашеметяваща суперпушка за свръхестествени твари.

      –  Може би имат и от тях. Не разгледах менюто много подробно.

      Хрумна ми, че пропускам нещо.