Ридание

      –  Трябва да кажа на баба, че излизам. Тя прави някакви вуду магии в ателието си.

      Излязохме навън и тръгнахме по каменната пътечка, която баба беше направила към ателието си. Различни билки и красиви високи цветя обрамчваха камъните отстрани, а над тях кръжаха всякакви буболечки, привлечени от аромата им. Засмях се, когато Джеймс размаха ожесточено ръце срещу една пчела, която се осмели да долети прекалено близо до него.

      –  Подскачаш като малко момиченце – отбелязах.

      –  О, кой го казва!

      Гласът на баба се чу от отворената врата на ателието, което приличаше по-скоро на малка работилничка, пълна с всевъзможни неща:

      –  Ти ли си, Джеймс?

      Джеймс ме последва в замъглената синева на помещението.

      –  Кой друг да е? – Въпреки че ателието бе осветено от три голи крушки и през отворената врата също влизаше светлина, вътре беше доста мрачно в сравнение с направо ослепяващото слънце отвън. Примигнах няколко пъти, за да свикнат очите ми с разликата.

      –  Какво те води насам? – Баба вдигна глава от главната си работна маса. Беше преместила встрани кутиите си с бои и с лакове и четките, за да освободи място за последния си проект – нещо, което предполагам, че трябваше да бъде свръхестествен унищожител на феи. Или газова бомба срещу гигантски твари. Или просто репелент срещу досадни насекоми. Каквото и да беше, вонеше ужасно, както когато напръскаш малка стая с прекалено много ароматизатор.

      –  Едно пиленце ми каза, че Ди е гладна. – Джеймс се промуши покрай малките работни масички и се загледа в дървените табла, изрисувани с преплетени фигури във всевъзможни цветове. – Пристигнах веднага, за да я спася. Знам къде мога да намеря любимите й напоени със сос вредни и мазни гадости.

      Баба се засмя. Тя харесва Джеймс. Всъщност всички го харесват.

      –  Май в момента наистина се нуждае от това. Но е хубаво да има и някой край нея. – Спря за миг, предполагам, че искаше да разбере какво точно съм му разказала, преди да продължи.

      Джеймс взе в ръка един камък с дупка в средата и погледна към баба през нея.

      –  Не искаме никакви свръхестествени твари да я отвлекат нанякъде, нали?

      Доволна, баба се зае отново да мачка безмилостно някакво невинно растение в дървената купа пред нея.

      –  Не, не искаме. Имаш ли нещо желязно у себе си?

      –  Не.

      Баба свали желязната гривна от ръката си и му я подаде. Беше масивна и изтъркана от много носене, със заоблени краища от двете страни, които почти се докосваха.

      –  Тази ми е последната. Вземи я.

      –  Мисля, че на теб ще ти е по-нужна.

      Тя поклати глава и посочи към зелената пихтиеста смес в купата.

      –  Това ще върши много повече работа от желязото, когато стане готово. Ако ще се мотаеш покрай Диърдри, ще имаш нужда от гривната.

      Джеймс я прие неохотно и разшири малко краищата й, за да му стане на китката.

      –  Благодаря.

      Баба ми махна с омазаната си в зелено ръка.

      –  Внимавай! И помни какво ти казах. Ще се видим по-късно вечерта. Като приключа тук, ще ти донеса от тази смес. Не казвай на майка си, че ще идвам, защото ще се почувства задължена да направи торта с трюфели или да заколи някое прасе.

      Засмях се. Вярно си беше.

      –  О! И още нещо. – Баба ме погледна право в очите, тонът й внезапно стана много сериозен. – Внимавай какво говориш пред Дилия.

      Интересно.

Десет

      В „Лепкавото прасе”, единственият истински ресторант в града ни, беше винаги шумно. Все още бе прекалено горещо, за да ядем навън, така че се присъединихме към опашката от гръмогласни и гладни хора, чакащи за маса вътре. Докато вдъхвах аромата на барбекю и висях зад табелата „Моля, изчакайте да бъдете настанени” с нарисуваното усмихващо се прасе, изпитах усещане за deja vu, за изгубване във времето или нещо подобно. Нещо, свързано с многобройните пъти, които бях идвала на това място през всички тези години, което ме накара да забравя на колко години съм самата аз в момента и какво бях правила, преди да дойда тук. Джеймс ме хвана за лакътя и ме върна в действителността.

      –  Излез от тунела! – каза той с тих глас. – Диърдри, върни се в земята на живите, върни се при нас, още е рано да следваш светлината... А, приятели, ето я и нея!

      Погледнах го смразяващо.

      –  Стига, просто се бях замислила.

      –  За други светове, предполагам, ако може да се съди по лицето ти. – Усмихна се чаровно на момичето, което настаняваше клиентите. – Deuce, моля. И без тая димяща гадост.

      Момичето беше прекалено зашеметено, за да разбере, така че преведох:

      –  Две места за непушачи, ако обичате.

      Девойката кимна безмълвно и ни поведе към масата. Седнахме един срещу друг. След като тя си тръгна, аз се приведох леко към Джеймс.

      –  Сладка е.

      Той взе менюто (като че ли не го знаеше наизуст) и промърмори:

      –  Не проявявам интерес. – Гледаше гърба на менюто; прасето от предната му страна ми се усмихваше в карираната си престилка. – Това е щастливият ти ден. Оказва се, че тази вечер специалитетът на готвача е именно зашеметяваща суперпушка за магически създания.

      Дръпнах менюто, с което се опитваше да прикрие лицето си, и му казах:

      –  Тя беше зашеметена.

      Джеймс го вдигна отново и се зачете в списъка на ястията.