Ридание

      –  Вчера вечерта... – Ето, започна се. Раздразнението се надигна в мен и се пукна като червен гноен мехур.

      –  Не искам да говоря за Люк – казах рязко.

      Все едно й ударих шамар. Тя дори постави ръка на устата си, сякаш наистина я бях зашлевила. Бях нарушила още едно правило, разбира се. Очакваше се да си седя, да изтърпя конското й и след това да кимна с глава и да направя това, което ми каже. Майната му!

      Просто я изчукай. Нямам търпение. Приключвай с това. Нервно пригладих официалната синя рокля, подходяща за тържественото събитие, която мама ми беше купила. Мразех тази рокля. Изглеждах така, сякаш я бях изровила от гардероба на някоя стара дама. Трябваше ми само перлено колие и щях да приличам на председателка на някое женско благотворително дружество.

      И сега какво? Люк беше другарче с един шибан заек? Защо тогава въобще ми каза за шибаните феи? За да спечели доверието ми да се вмъкне по-лесно под полата ми?

      Мама спря колата и аз я погледнах с очакване за предстоящата битка. Но не, това не беше нейният начин. Вече бяхме пред църквата.

      –  Какво носиш на врата си? – Гласът й беше достатъчно студен, полярните мечки щяха да я приемат с радост сред редиците си.

      Ръката ми хвръкна неволно към верижката, на която висеше ключът на Люк.

      –  Пълна отврат е, особено с тази рокля – каза мама. Леле. Не си поплюваше, явно я бях вбесила.

      –  Все тая. – Като че ли ме интересуваше с какво съм облечена в момента. Откопчах верижката, навих я и стиснах ключа в дланта си.

      –  Прибери я в калъфа на арфата, за да не я загубиш. – Мама натисна копчето, за да отвори багажника. – Вземи си телефона.

      Взех го.

      –  Няма ли да останеш?

      Гласът й се вледени с още няколко градуса.

      –  Баба ти ще те вземе. Аз се прибирам, имам работа. Обади се, когато приключиш.

      –  Добре. Става. Ще се видим вкъщи. – И аз можех да бъда ледена. Извадих арфата от багажника, пуснах „тайната на Люк” във външния джоб на калъфа и се запътих към църквата. Докато стигна до масивната дъбова врата, мама вече беше напуснала паркинга.

      Преддверието на църквата беше сумрачно и просторно, плътно покрито с червен килим. Беше пропито с типичната за старите църкви миризма – миризма на много хора и много свещи, наслоявала се с години. Вътре вече се бяха събрали доста гости. Всички обсъждаха цветята, времето и музиката и за секунда стомахът ми припомни как би трябвало да се чувствам в подобна ситуация.

      –  Ти трябва да си арфистката. – Жена с руса коса изникна внезапно до мен като онези клоуни, които изскачат от кутии. Успяваше едновременно да ми говори, без да откъсва поглед от       събралото се множество и без да сваля усмивката от лицето си. – Аз съм Мариан, сватбеният агент.

      Кимнах безмълвно. Ако отворех уста да кажа нещо, сигурно от нея щяха да излязат мълнии и да подпалят сложната й фризура.

      –  Майка ти ми обясни всичко за теб – процеди през зъби Мариан, все така усмихваща се на влизащите гости. – Тоалетната е право през тези врати.

      Изпитах едновременно унижение и облекчение. Минах през вратите и намерих малката, направо древна тоалетна. Отместих встрани украсата от фалшиви цветя, която беше прекалено голяма за тясната стаичка, и повърнах, както си му беше редът. Веднага след това се почувствах по-добре; сега ме измъчваше едно–единствено нещо – онова чувство, което имах, откакто чух разговора между Люк и скапания заек.

      Насапунисах ръцете си с натрапчиво миришещия на лавандула сапун и пуснах силна струя вода, за да ги измия. Нещо твърдо се претърколи между дланите ми и преди да осъзная какво става, видях как пръстенът на баба падна в мивката и изчезна в канала.

      Изругах и пъхнах пръст вътре, но мивката беше стара, от онези със зейналите канали, които само чакат нечии лични вещи да паднат вътре, за да ги погълнат завинаги. Пръстенът ми беше загубен някъде в канализацията. Естествено, нали точно днес баба щеше да дойде да ме вземе! Направо щеше да побеснее.

      Прецакана съм.

      Върнах се в преддверието, намерих Мариан и обсъдихме какво и кога да свиря по време на церемонията. И разбира се, след като бях минала през тоалетната, оттук нататък нямах никакви проблеми, свирих чудесно и след половин час държах в ръката си чек за 175 долара.

      Общуването и любезните разговори с хора, които не познавам и никога повече няма да срещна, не ми се удават много, така че избягах навън и се обадих на баба.

      –  Бабо? Мама каза, че ти ще ме прибереш.

      –  Свърши ли вече?

      –  Да.

      –  Ха, доста бързо. Дори посещението при лекаря вече е по-дълго, отколкото една сватбена церемония. – От другия край на телефона се чу някакво думкане.

      –  Предполагам, че е така. Какво правиш?

      –  Аз... – друго думкане –  боядисвам част от мебел, която очевидно не желае да бъде боядисвана. Но това може да почака. Ще бъда при теб до половин час.