Ридание

      –  Спомняш ли си какво ми каза на конкурса? – попитах го аз.

      Очите му потъмняха, а гласът му прозвуча прегракнало:

      –  Не.

      Не се отказах.

      –  За това как има хора, които могат да се справят с всичко?

      Той се обърна встрани.

      –  Просто те разсейвах, не исках да повърнеш. Получи се, нали?

      –  Не ме лъжи – упорствах аз. – Знаеш за какво говоря. Не съм сигурна как точно, но ти знаеше, нали? Че съм от онези хора.

      Все още с гръб към мен. Люк сведе глава и притисна юмрук до челото си.

      –  Не. Не си. Кажи ми, че не си.

      Светлината от свещите, поставени край стъпалата на Дева Мария, осветяваше половината от лицето му, а другата беше в сянка.

      –  Не мога да го кажа! Защото съм. Виж. – Протегнах цветето към него, като го държах захлупено в ръцете си. Люк се обърна към мен с мрачно лице. Само след миг листенцата на розовата пъпка започнаха да се разтварят едно по едно, докато цветето разцъфна в цялата си прелест, изпълвайки шепите ми докрай. Погледнах към кадифените жълти листенца и после отново към Люк.

      Той скръсти ръце на гърдите си.

      –  Впечатляващо – каза тихо.

      Не разбирах реакцията му.

      –  Но ти знаеше, че мога да правя такива неща, нали? Защо иначе би го казал?

      Люк ми обърна гръб отново, с приведени рамене.

      –  Ще ми дадеш ли една минутка, моля те?

      Бях объркала нещо. Може би не трябваше да му го показвам. Но той трябваше да е наясно, нали? Какво направих? Запътих се бързо по пътеката, бутнах двойната врата и се озовах в преддверието. Изтрих с ръка сълзите, които напираха да потекат от очите ми. Стоях известно време така в сумрачната стая и се взирах невиждащо в залепените на таблото обяви за разпродажба на домашно приготвени сладки и курсове за изучаване на Библията.

      След това го чух да крещи.

      –  Проклет да си! Защо?

      Надзърнах през чистото стъкло на вратата на преддверието, за да видя дали не говори на някоя фея. Но доколкото виждах, там нямаше никого другиго освен Люк и разпнатия Бог.

* * *

      На път за вкъщи не говорихме повече за розата. Дълго време просто гледах през прозореца навън към увисналата над черните силуети на дърветата луна и към бялата накъсана линия по пътя. Нещо в начина, по който изглеждаше луната, загадъчна и вечна, ми напомни за начина, по който се почувствах, когато накарах розовата пъпка да разцъфне.

      Внезапно Люк намали и спря колата встрани край шосето, на почти незабележимо място за отбивка. Удари спирачки и впери поглед в блещукащия часовник на таблото, сякаш търсеше нещо там. Не поглеждаше към мен.

      –  Сърдиш ли ми се? – попита той.

      Изненадах се от въпроса. Лицето му беше позеленяло, някак по-изострено, осветено от светлините на таблото, изражението му – загрижено.

      –  Защо да ти се сърдя?

      –  Не говориш, тиха си. Предишния път когато се държа така, ми беше бясна, затова предположих, че и сега е също. Направил съм нещо, което те е ядосало.

      –  Ти си този, който не говори. Помислих, че ми се сърдиш заради... – спрях се по средата на изречението. Не бях сигурна  дали трябва да спомена църквата или не.

      Люк въздъхна и махна с ръка.

      –  Просто това е непозната територия за мен.

      –  Кое?

      –  Ти. – Размърда се неловко. – Не знам какво да правя.

      –  С кое?

      –  С теб.

      –  За това, което стана в църкв...

      Той ме прекъсна рязко:

      –  Само заради теб. Теб самата. Все чакам да ми кажеш да се разкарам, да те оставя на мира. Защото съм прекалено зловещ.

      –  Именно затова не ти го казвам.

      –  Защо?

      –  Защото постоянно твърдиш колко си странен и зловещ. Истинските злодеи никога не обясняват колко са опасни и зли.

      –  Аз ти се нахвърлих там, в алеята. Това си е зловещо.

      Значи тази била причината – целувката. Беше мило, че се притеснява за това. Засмях се.

      –  Не ми се нахвърли. А и дори не беше алея.

      –  Да, но не те попитах.

      Не бях много наясно с правилата на срещите, но не мисля, че някой в днешно време пита момичето дали може да го целуне. Освен може би на кино.

      –  Аз също те целунах.

      Той ми хвърли бърз поглед.

      –  Не искам да прекалявам, не искам да объркам нещата и да създавам проблеми.

      По дяволите, това ми звучи познато.

      –  Люк, не съм ти сърдита. И... – Наложи ми се да извърна лице, когато казвах това, защото усетих, че се изчервявам. – Не създаваш никакви проблеми, повярвай ми. А може пък и да харесвам точно този вид проблеми. – Като се замисля, последното май не биваше да го казвам. Може да си помисли, че съм уличница. Може би щеше да прекали. А може и да не знаеше за какво говоря. Може би...

      Той ми се усмихна някак половинчато, с ирония, и протегна ръка, за да ме погали по лицето. Исках да затворя очи и да се оставя на удоволствието от допира му, за да забравя всичко, което ме правеше Диърдри.

      – Ти си истинско бебе. Изобщо нямаш представа какви проблеми вървят заедно с мен.

      Настръхнах и се отдръпнах назад.

      –  Какво трябва да означава това?

      –  Не исках да прозвучи така... Ето, виждаш ли, пак ми се ядоса.

      Гледах го с леден поглед.

      –  Нима? Нарече ме „бебе”.

      Люк се облегна на седалката си, личеше, че е леко раздразнен.

      –  Всъщност това беше комплимент.

      –  И как трябва да разбирам този „комплимент”?