Ридание

      Беше като свръхестествена версия на онези касети за контролиране на съзнанието – „Спри да пушиш” – които хората слушат, докато спят.

      Отворих очи. Чувствах се отвратително – цялото тяло ме болеше, все едно бях чукала камъни предишната нощ. Баба ми беше убита от феите, най-добрият ми приятел беше влюбен в мен, гаджето ми беше убиец без душа на служба при някаква шизофреничка от другия свят, а възглавницата ми беше мокра.

      О. Защо възглавницата ми е мокра? Изправих се бързо и се огледах около себе си с отвращение. Да му се не види, мамка му, мамка му... Чаршафите ми също бяха мокри. Калъфката на възглавницата ми беше направо прогизнала. Нощната масичка бе покрита със съвършено кръгли капки вода. Накъдето и да се обърнех, виждах роса, която изпълваше всеки сантиметър пространство с ароматни изпарения. Погледнах към прозореца, който беше широко отворен, и повдигнах мокрите си пръсти към носа си. Ухаеха на мащерка.

      Какво, по дяволите, ставаше тук? Сведох поглед към все още лежащия до леглото ми Ръж; утринната светлина се отразяваше красиво в капчиците роса по козината му.

      –  Ама и ти си едно проклето куче пазач, нали така? Е, на чия страна си – на Тяхна или на моя?

      Отвън, много близо до къщата, чух смях, висок и чист, красив като песен. Скочих от леглото и се втурнах към прозореца с такава скорост, че направо си изкарах дъха, когато се ударих в перваза. Веднага присвих очи от силното утринно слънце, но ми се стори, че с ъгълчето на окото си успях да зърна движението на някакво тъмно, неясно петно под прозореца ми, което обаче изчезна толкова бързо, че не можех да кажа дали наистина беше там или не. Вдигнах ръцете си от перваза и ги погледнах; по дланите ми бяха полепнали цветчета. Най–вероятно, макове.

      Тъпите, скапани феи. През целия ден щях да мириша на онези ароматни торбички със сушени цветчета и листенца, които висяха по стените на италианските ресторанти. Махнах листенцата и бутнах навън останалите цветчета от перваза, гледайки навъсено празния двор. Прибрах се обратно в стаята и взех телефона от нощната си масичка.

      Джеймс все още не ми се беше обадил, а пощенската му кутия беше пълна догоре, затова звъннах на Люк. Телефонът звъня, звъня, докато накрая се чу някакъв странен звук и се изключи.

      Гледах телефона в ръката си и разсеяно си мислех колко са бели кокалчетата на пръстите ми, когато ги стисках силно в юмрук. Можеше да има хиляда причини, поради които и двамата да не се обаждат, но около деветстотин от тях караха сърцето ми да спира от ужас.

      Чувствах се напълно объркана, но все пак трябваше да видя има ли и друг живот в къщата, затова се обърнах и се запътих към стълбите, и в този момент погледнах право в чифт невероятно огромни зелени очи.

      –  Мамка му!

      Мина цяла вечност, докато осъзная, че очите бяха на Дилия и ме се струваха огромни, защото бяха толкова близко до мен.

      Не знаех, че сред талантите, които тя демонстрираше охотно, е и способността да се придвижва безшумно.

      Дилия ми подаде домашния телефон.

      –  Търсят те.

      Опитах се да не изглеждам изпълнена от надежда, докато го поемах от ръката й, но изненадващо за садистичната й натура тя не остана да се наслади на жалкото ми състояние, а се обърна и затвори вратата след себе си. Вдигнах слушалката до ухото си.

      –  Ало? – Не познах веднага гласа, но фактът, че не беше Люк, направо ме срина със земята. – Ало? Ди ли е?

      След това гласът откри познати вълни в мозъка ми – не го бях чувала отдавна: Питър, братът на Джеймс.

      –  Питър? Да, аз съм. Не очаквах да звъннеш.

      Последва кратка пауза.

      –  Не съм звънял. Леля ти ме потърси.

      Намръщих се към затворената врата и се запитах дали ако я отворя рязко, ще намеря Дилия с допряно до ключалката ухо.

      –  Ами... Това е странно... Откъде знае номера ти?

      –  Не съм в Калифорния. При родителите си съм.

      Имаше нещо в гласа му, което ме накара да осъзная, че до момента не бях обърнала внимание на тона му.

      –  Да не е станало нещо? Кога се прибра?

      –  Долетях от Калифорния тази нощ. Божичко, Ди, не си ли чула? Мама и татко не ти ли се обадиха?

      Много често се случва да знам какво ще каже някой, преди въобще да си отвори устата. Това беше от тези случаи, затова приседнах на леглото, сграбчвайки завивката с ръка. Знаех, че е по-добре да съм седнала, за да чуя това, което се канеше да ми каже.

      –  Какво да чуя?

      –  Джеймс... – Питър звучеше все едно се давеше. Спря за миг, за да се стегне, и когато продължи, гласът му беше отново овладян. – Претърпял е инцидент с колата на връщане от свиренето вчера. Той... той се е блъснал в дърво.

      Наведох главата си надолу, свободната ми ръка се беше свила в толкова стегнат юмрук, че ноктите се забиваха в дланта ми, а с другата притисках слушалката до ухото си. Не знам как успях да попитам:

      –  Как е той?

      –  Колата е напълно разбита, Ди. Лявата страна... просто я няма. Полицаите пуснаха кучета през нощта, все още търсят... Джеймс.