Ридание

      Мразех, че съм толкова безпомощна. Знаех, че крещенето няма да ми помогне да се почувствам по-добре, но само това можех да направя в момента. Изхвърчах навън и седнах на горното стъпало на стълбището, махайки някакъв досаден конец от дънките си. Струваше ми се, че небето няма право да бъде толкова синьо, нито лятното слънце да гали така приятно кожата ми, сякаш можеха да ме подмамят да помисля, че този ден ще бъде като всички останали летни дни. Не беше. Дните никога вече нямаше да бъдат същите.

      Не можех просто да си седя така.

      Извадих телефона си и минах по всички входящи обаждания, които бях получавала, докато стигнах до номера на Сара. Поколебах се само за секунда, преди да позвъня.

      –  Да? – Тази едничка дума, произнесена с обичайния за Сара глас, ме върна отново на земята.

      –  Обажда се Ди.

      –  О, божичко, Ди! Чух за това. Джеймс Морган имам предвид. Даваха го по новините! Толкова съжалявам.

      Странно, но съчувствието й ме докара по-близо до сълзите, отколкото всичко друго, което бях чула днес. Не им позволих обаче да потекат.

      –  Не мисля, че е било инцидент.

      –  О... така ли? Какво? Мислиш, че е бил пиян?

      –  Не. Мисля, че феите са виновни.

      Последва мълчание и вече се бях притеснила да не е решила, че Луничавия перко е просто някакъв смахнат досадник, а аз съм си направила шега с нея, когато тя каза:

      –  Мамка му. Стига бе, сериозно ли говориш?

      Почувствах се облекчена.

      –  Сериозно. Полицията все още не е намерила тялото, така че той може да е жив. Искам да го потърся, но родителите ми направо...

      –  ... са изперкали. Да, знам. Родителите са кофти.

      Събрах кураж.

      –  Чудех се дали... след като имаш книжка, би могла...

      Сара ме изненада и не ме остави да довърша изречението си.

      –  Дай ми само две секунди. Къде живееш? Аха... Така или иначе щях да излизам, че тук ще полудея. Две секунди, обещавам.

* * *

      Двете секунди се оказаха всъщност двайсет минути, но Сара все пак дойде. Спря в края на алеята, както й бях казала, а аз изтичах към стария й форд „Таурус”, преди родителите ми да разберат, че е там. Спряхме на няколко километра от вкъщи, за да се ориентирам на спокойствие в старата изцапана карта – исках да проуча лъкатушещите черни пътища, по които се налагаше да минем, за да стигнем до мястото на инцидента.

      –  Това е в средата на супернищото. Защо, по дяволите, трябва да ходим там? – попита Сара, но в момента нямах отговор за нея. В неловко мълчание излязохме извън града и подкарахме по безкрайните абсолютно безлични и еднакви черни пътища на Вирджиния: тесни, извити пътеки, изпъстрени със сенките на дърветата. Погледнах бегло към небето, което продължаваше да бъде все така яркосиньо, само на места съвършено бели облаци нарушаваха идилията му. Не можех да повярвам, че нещо лошо може да се случи в толкова прекрасен ден.

      Свих се на седалката и се зарових в телефона си. Получени обаждания, пропуснати обаждания... Гласова поща, есемеси. Буквите минаваха пред очите ми, безсмислена поредица от думи за моето разбито сърце. После пръстите ми спряха и аз се втренчих с празен поглед в съобщението, което всъщност подсъзнателно търсех.

      ди, обичам те

      Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Не биваше да плача. Не биваше да губя контрол.

      –  Благодаря ти, че дойде – казах най-накрая, нарушавайки мълчанието.

      Сара изглеждаше облекчена, че проговорих.

      –  Разбира се, няма проблем. А какво става с родителите ти, какво беше това криене?

      Свих рамене.

      –  Не знам. Всъщност... баба почина тази нощ в болницата.

      –  Леле. Ужасно съвпадение, а? – Сара спря на знак „стоп” и наведе глава, за да погледне и в двете посоки.

      Преглътнах тежко, лепкавата буца още стоеше заседнала на гърлото ми. Не знаех какво да кажа.

      –  Мисля, че е мило, че ти е тъжно за нея – обади се Сара.

      Погледнах я изненадано. Не че се бях обидила, но това, което беше казала, звучеше доста тъпо.

      –  Баба ми – тази, която е жива все още – тя е невидима. – Сара сви рамене. – Все едно е от друга планета. Не гледа филми, не знае нищо за музиката, която слушам. Говорим си за времето и за подобни простотии, защото тя не забелязва нищо друго. Онзи ден се замислих за нея и не можах да се сетя за абсолютно нито една дреха, която е носила. Ужасно е, нали? Чувствам се зле, че не изпитвам нищо към нея, като че ли за мен тя вече си е мъртва. Светът се е променил и отдавна я е оставил зад гърба си.

      Това бяха най-личните неща, които някога си бяхме споделяли, и беше странно. Струваше ми се, че трябва да кажа нещо, за да затвърдя този момент, за да ни обвърже завинаги с връзките на приятелството. Но не можех да измисля нищо. Беше прекалено късно, когато казах:

      –  Кара те да се страхуваш да остарееш...

      –  И да погрознееш. Да знаеш, когато стана прекалено стара да нося къса пола, моля те, застреляй ме.

      Почти се засмях. Тя също.

      После видях табела пред нас и й казах:

      –  Мисля, че е тук.

      Сара подмина знака и трябваше да направи обратен завой, за да влезе в тесния тъмен път с много подходящо име – на табелата пишеше „Сумрачната улица”.