Ридание

      Отстъпи назад и ме погледна преценяващо – сигурно представлявах жалка картинка, както си стоях там, трепереща от думите й, но с повдигната в някакъв последен опит за смелост брадичка.

      Вгледах се в тези бездънни зелени очи и се опитах да открия някаква следа от емоция в тях, някакъв намек какъв трябва да е правилният отговор, но не видях нищо освен дълбочина. Така че кимнах и казах, сякаш е било моя идея:

      –  Да, искам си онази услуга, ако обичаш.

      –  Мислех – Уна начерта пред себе си кръг с пръст, – че никога няма да го кажеш.

      Прикани ме с ръка и аз се приближих предпазливо към нея.

      –  Вие, хората, харесвате хора, нали?

      Не бях сигурна как точно да отговоря на това, но все пак кимнах с глава.

      Тя начерта още веднъж кръга във въздуха и сега той като че ли остана там, след като сведе пръста си.

      –  Виждаш ли го? – Погледнах към блещукащите очертания на кръга, но виждах само кривия дъб от другата страна. – Не? – Уна изсумтя недоволно. – Опитай се да използваш очите си.

      Очерта кръга отново и този път сиянието на линиите му ме заслепи и примигнах от болка; беше като да се взираш в слънцето, но освен това кръгът блестеше по някак погрешен начин, сякаш в очертанията му се побираха краищата на самата гора, но нямаше гора.

      И сега го видях. Мъж на около трийсет–четирийсет години, с дълги разпуснати кафяви къдрици, четеше книга в средата на полето.

      –  Кой е този?

      –  Томас Стихоплетеца. Един от Нейните. Човек. Мъж. По–конкретна ли да бъда?

      –  Мисля, че тази информация ми е достатъчна – отвърнах иронично аз, макар да ми се искаше да ми обясни появата на дългокосия, защото нямах идея как образът на странен мъж, четящ книга в полето, може да се сметне за услуга.

      –  Виж колко човешки изглежда – каза замислено Уна, докато мъжът обръщаше страница от книгата. Не бях сигурна дали коментарът й се отнасяше за външния му вид или за способността му да обръща страници. – Мисля, че трябва да си поговориш с него.

      –  Къде е той?

      –  Там.

      Още веднъж се преборих с изкушението да фрасна фея по лицето и перифразирах въпроса си.

      –  Как да отида там? – Надявах се искрено да не отвърне „пеша”, защото не бях сигурна, че щях да удържа юмрука си, ако го беше казала.

      –  Постоянно забравям колко сте глупави – усмихна се все така лъчезарно Уна. Разтегна още повече очертанията на кръга и видях, че мъжът седеше в средата на пасището близо до нашата къща, същото, в което бях срещнала за пръв път белия заек. След това тя бързо пъхна пръста в устата си, сякаш блясъкът от кръга я беше изгорил. – Да си призная, великодушието ми изненадва дори мен самата. Не можеш да си представиш колко голяма е услугата, която ти направих.

      Ъъъ...

      –  Ами благодаря ти.

      Уна се изплю в кръга и той изчезна като дим.

      –  Ще ти предложа още нещо, без да искам нищо в замяна. Безплатно. Удави хрътката на Ловеца, която пазиш. Ще трябва да я натиснеш под водата няколко минути. – Направи движение, все едно държеше една от ръцете си под вода. – Докато мехурчетата изчезнат.

      Зяпнах изумено срещу нея.

      Тя като че ли не забеляза ужаса ми и вместо това каза любезно, с очевидно усилие:

      –  Искаш ли си сълзата обратно? Ще имаш нужда от нея.

      –  Не, благодаря. Мисля, че на теб ти стои по-добре.

      Уна ми се ухили в отговор.

* * *

      Сара нямаше никаква представа как да се върнем вкъщи, затова отби и ме остави аз да карам. Въпреки че рядко бях шофирала, се ориентирах много по-добре сред черните пътища и

      скоро намерих главния път, по който можехме да се приберем. Все още бях замаяна. Да бъдеш отвлечен от феи и измъчван е доста лошо, но е много по-добър вариант от това да си мъртъв. Смъртта е необратима. Внезапно почнах да забелязвам подробности, които досега бях пропускала: колко прекрасен беше всъщност този ден, колко шумно пееха цикадите, как се въртяха листата на дърветата, за да разкрият бледата си страна, и как вятърът предвещаваше буря, независимо от искрящо чистото небе в момента. Може би заради промяната в настроението ми успях да забележа и нещо, което беше убягнало от вниманието ми на идване: колата на Люк.

      Набих рязко спирачки. Сара изпищя.

      –  По дяволите! Какво правиш?

      Подкарах колата на заден ход, за да се върна до малката отбивка, в която зърнах „Буцефал”.

      –  Извинявай. Видях нещо и трябва да го проверя – само две секунди.

      Тя присви очи към прозореца, после се пресегна към задната седалка и си взе списание. Явно смяташе, че моите две секунди са същите като нейните. Оставих я да си чете и се запътих към мястото, където беше колата на Люк — зарязана в края на малък черен път, който преди е служел за достъп към царевичното поле зад него. Начинът, по който беше паркирана, намекваше за известна припряност и си представих как Люк се е притекъл на помощ на Джеймс – видял е, че се е блъснал, спрял е бързо и се е затичал да го извади от разбитата кола. Тази картина ми се струваше много по-приемлива от образа на окървавения Джеймс, изпълзяващ сам от понтиака и влачещ се по асфалта.