Ридание

      Дилия се наведе над рамото ми и се зачете в екрана. Бях намерила някакъв сайт с много картинки, наречен „Градината на феите”, пълен със списъци на растения, които можеха да привлекат феите в градината. Четях частта, в която се обясняваше как лятното слънце-стоене повдига воала между света на хората и света на феите. Сайтът препоръчваше да се поставят навън чинийки с мляко и да се гори мащерка, за да се създаде максимално благоприятна среда за появата на феи. Опитах се да си представя феята–козел – или още по-добре, Одан – ближеща мляко от чинийка като малко котенце. Не ми се получи. Откъде им бяха хрумнали тези простотии?

      Дилия се засмя.

      –  Какво друго си намерила?

      Искаше ми се да вдигна лаптопа и да й го размажа в главата, но вместо това се отдръпнах назад и я оставих да се пресегне към мишката и да отвори и другите сайтове, които бях открила. Очите й пробягаха по баладата за Томас Стихоплетеца – отвлечен от кралицата на феите и получил в дар език, който не може да каже лъжа – и после се спряха на сайта с име gallowglass: името на наемните войници в древната ирландска история*.

       [* Терминът gallowglass или galloglass е англицизъм за ирландското galloglaigh (букв. – „чужди войници”). Използва се за елита от наемни войници сред келтско–норвежките кланове в Шотландия от XIII до XVI в. Като шотландци те били келти (гаели) и имали общ произход и традиции с ирландците, но тъй като се смесили с норвежките заселници по крайбрежието на Шотландия и с пиктите, ирландците ги наричали Gall Gaeil („чуждите гаели”). Това е терминът, който авторката използва за наемника на Кралицата. – Б. пр.]

      Екранът се отразяваше в очите й, докато четеше страниците. Когато свърши, отстъпи назад.

      –  Предполагам, ще ми кажеш, че е за някакъв училищен проект.

      Не знам защо това ме уплаши толкова много. Тонът й някак премина границата на обичайното й отношение ти си малко страннa и стигна до явно желая ти злото. Внимателно обмислих думите си.

      –  Мисля, че това би било все едно ти да ми кажеш, че за пръв път си видяла Люк на конкурса.

      Сега Дилия направи пауза; беше неин ред в словесния ни двубой.

      –  Може би имам с какво да помогна за училищния ти проект. – Наведе се отново през мен, премести курсора в „търсене” и написа „освобождаване на заложници”. После натисна enter с перфектно оформения си маникюр.

      Загледах се в заглавията на статиите и постингите, които излязоха, и си спомних как Дилия ми беше подала телефона по-рано днес. Тя знаеше какво беше станало с Джеймс, нали? И после се беше обадила у тях, за да бъде сигурна, че и аз щях да науча.

      –  Сигурно е пострадал много тежко – каза Дилия високо, по-скоро на стаята, отколкото на мен. – Чух, че имало ужасно много кръв. Ако все още е жив, едва ли му остава много време.

      Исках да затворя очи, да запуша ушите си или пък устата й и да се престоря, че в безумно променилия се мой свят поне досадната ми леля, примадоната, си е останала същата.

      –  Какво искаш да кажеш?

      Дилия протегна ръка.

      –  Защо не ми дадеш пръстена на баба си?

      Примигнах, без да мога да скрия смущението си от молбата й.

      –  Не, не мисля. Баба настояваше да го нося.

      –  Той й принадлежи, време е да й го върнеш.

      –  Казах „не”.

      Ръката на Дилия се стрелна внезапно и ме сграбчи за китката с изненадваща сила. Извиках от болка, когато тя изтръгна пръстена с другата си ръка заедно с парче кожа от пръста ми. После ме блъсна и прибра пръстена в джоба си. Гледах я невярващо, ключът на Люк изгаряше кожата ми, скрит от яката на суичъра ми. Страхувах се, че по някакъв свръхестествен начин тя ще се досети за съществуването му и ще откъсне и него от шията ми.

      –  Сега ще отидеш на малка разходка – каза Дилия и посочи към външната врата.

      –  Да не си полудяла? – Скочих от стола и изтичах в дневната. Защо, по дяволите, бях избрала кабинета на баща си за тъпите си проучвания? Може би трябваше да тичам по-бързо, но все още не можех да повярвам, че си имам работа с нещо различно, а не просто с моята неприятна леля. – Мамо!

      Дилия ме сграбчи отново за ръката, пръстите й ме стискаха като железни клещи.

      –   Тя не може да те чуе.

      Извивах се и се гърчех, кожата ми гореше под невероятно силната й хватка.

      –  Какво общо имаш с това?

      –  О, не ми казвай, че си толкова глупава. – Дилия ме повлече безцеремонно към вратата. Мислех си, че ще мога да се отскубна от нея, но тялото й беше стегнато и непоклатимо под копринената й розова ризница – пардон – костюм. Сцената ми напомняше на някой от безкрайните епизоди на „Ченгета”, които гледах у баба и в които се обясняваше, че надрусаните хора добиват свръхчовешка сила. – Вече си сглобила пъзела, нали?

      И изведнъж, просто ей така, всичко си дойде на мястото. Стаята в къщата на баба, където Дилия за малко не беше умряла. Мокрите стъпки по чаршафите на мама. Ръж, хрътката на феите, който беше в семейството ни още преди да се родя. Всичко беше започнало много, много отдавна.

      –  Твоят живот. Те са спасили живота ти.