Ридание

      Моля те, бъди тук. Томас Стихоплетецо, бъди тук. Никой не ми беше обещавал, че нещата щяха да се оправят, ако го откриех в пасището, но трябваше да стане така. Просто трябваше. Защото бях видяла колко близо бе дошла Уна до ключа и не ми се искаше да си представям какво можеха да направят сто кучета с ново придобитата си от слънце-стоенето сила.

      Задъхвайки се, стигнах до края на пасището. Надявах се, ако не на среща с отвлечен от кралицата на феите безсмъртен бард, поне да намеря някакви парчета бодлива тел, с които да забавя глутницата, но там имаше само обикновена дървена ограда. По дяволите тъпите закони на окръга ни, които забраняваха всякакви телени заграждения – грозни били! Покатерих се по дървените колове – по-бавно, отколкото ми се искаше – и внезапно пред мен се появи лекият наклон на кравешкото пасище, върхът на хълма, който ми беше показала Уна в магическия кръг.

      Зад мен хрътките стигнаха оградата и някои от по-леките я преодоляха с един скок. Повторих си мислено отново: Аз съм по-бърза. Ще намеря Томас. Тогава ще съм в безопасност.

      Затичах се към хълма, напрягайки до последно мускулите си, а хрътките се впуснаха след мен. Успях само за миг да забележа, че на върха растяха много гъби, струпани в кръг, и в този момент усетих как първите лапи одраскаха крака ми. Това е.

      Скочих в средата на кръга от гъби и настана тишина.

      Не, не пълна тишина. Сякаш си бях запушила ушите с тапи. Вбесяващият вой на хрътките не беше изчезнал напълно, а просто беше станал по-приглушен и далечен. Погледнах зад себе си, отвъд гъбения кръг, и не видях нищо освен пустото широко поле, леко наклонено към пътя. Примижах към мястото, където знаех, че трябва да са кучетата, и ми се стори, че забелязах някакви смътни отсенки от светлина и мрак, сякаш зрението ми беше замъглено.

      –  Леле. Определено знаеш как да направиш впечатление. Тя също има забележителна свита, макар и доста по-непривлекателна в сравнение с теб.

      Знаех кого ще видя, преди да се обърна. Също като във видението на Уна Томас Стихоплетеца имаше дълга, свободно пусната къдрава коса и очи, покрити с бръчици от смях. Беше висок и слаб и носеше туника в различни цветове, с копчета от горе до долу, под която се подаваха чифт тесни кожени гамаши. Седеше с кръстосани крака и ме гледаше някак отвисоко. Дългата му следобедна сянка падаше извън кръга от гъби.

      Въздъхнах облекчено.

      –  Ти си тук.

      Той ми се усмихна изненадано.

      –  Разбира се. И ти също си тук.

      –  Знаеш ли коя съм?

      –  Диърдри Монахан. Вече всички знаем името ти. – Беше ми трудно да си представя, че този човек може да ми причини нещо лошо. Изговаряше гласните по-отворено, някак по шотландски. – Дори да не познавах лицето ти, способността ти да правиш това... – посочи към почти невидимите хрътки, кръжащи нервно около гъбения кръг – щеше да ми покаже ясно коя си.

      Не исках да изглеждам тъпа, като го помоля да ми обясни какво има предвид. Май говореше за това, че кучетата не можеха да преминат кръга. Или пък за самия факт, че бях преследвана от сто свръхестествени твари от техния вид. Май по-вероятно беше второто.

      –  Вярно ли е, че не можеш да лъжеш?

      –  Да. Но нали знаеш, че бих казал същото и ако можех да лъжа. – Сви рамене, а аз се загледах в дългата си сянка; краищата й потрепваха, когато невидимите тела преминаваха през нея отвъд кръга. – Разбира се, мога просто да те оставя да надникнеш в мислите ми, ако искаш.

      Изкуших се за кратко от идеята, но после реших, че добавянето на спомените на дългокосия пророк с шотландски диалект към всички онези, които вече се блъскаха из главата ми, едва ли щеше да ми хареса.

      –  Ще разчитам на думата ти. Уна – една от народа на дийна шии – ми каза, че мога да говоря с теб, и ми показа това място.

      – Дийна шии по принцип не са приятелски настроени към хората. – Томас направи жест към гъбения кръг. Потръпнах от усилието да задържа хрътките отвън и си спомних притока на сила, чувството за непобедимост, което изпитах, когато запалих двигателя на „Буцефал” – мрачната сила, която ме обгърна. Само ако хрътките бяха решили да ме подгонят нощем... – Но това наистина е подходящо място, на което бих могъл да се появя – каза Томас, привличайки отново вниманието ми. – А и вече всички знаят, че с Кралицата не сме в добри отношения. Защо смяташ, че тази фея е искала да разговаряш с мен?

      Обхвана ме лека тревога.

      –  Надявах се, че е очевидно.

      Томас ме погледна, пръстите му разсеяно скубеха тревата покрай краката му.

      –  Е... какво искаш да знаеш?

      Имаше хиляда възможни отговора на този въпрос, но изстрелях този, който ме притесняваше най-много:

      –  Искам да знам защо Тя иска да умра. Ако не беше започнала да ме тормози, никога нямаше да разбера какви умения имам.

      Томас се сепна.