Ридание

      Аудито не беше заключено и макар да се чувствах малко глупаво, все пак се метнах на шофьорското място и затворих вратата. Отпуснах се назад на седалката, затворих очи и се оставих уханието на Люк, което все още изпълваше колата, да се пропие в мислите ми. Представих си, че той е тук с мен. Въпреки че не го бях виждала само един ден, вече ми липсваше непоносимо; онази част от мен, която беше в него, се чувстваше така, сякаш бе на милиони километри разстояние, на толкова далечно място, че не беше възможно да се стигне дотам. Когато бях с него, усещах, че съм обичана, желана, закриляна; сега бях като малка лодка, носеща се без посока в странно и бурно море.

      Отворих очи и наоколо беше тъмно. Нощта обграждаше колата като плътно черно одеяло. Беше ми нужна около минута, за да осъзная, че се намирам в спомен. Бях Люк, шофирах и сърцето ми биеше лудо от адреналина. Бързах колкото можех – трябваше да стигна на мястото на катастрофата преди Тях. Погледнах към поставения на съседната седалка буркан, пълен с жълто–зелена смес, и си помислих, че може би трябва да намажа с нея подметките на обувките си за защита. Не, не, трябва да има достагъчно за Ди и родителите й, не можех да рискувам да я изхабя напразно. А и Те не искаха мен. По дяволите! Оставих буркана на пода и изскочих от колата, надявайки се, че хлапето още е живо.

      Споменът свърши със звука от отварянето на колата. В истинския живот, моя живот, вратата още беше затворена и аз седях на шофьорското място. Погледнах към пода пред седалката до мен и ето го – полегнал на една страна под дълбоката сянка, хвърляна от следобедното слънце, което влизаше през предното стъкло – буркана, пълен с приготвената от баба смес. Приличаше на котешко повръщано.

      Значи, той го беше намерил. Въздъхнах, вдигнах буркана – о, отврат, беше леко топъл, като нещо живо – и излязох от колата. Зачудих се какво да кажа на Сара, за да си намеря извинение и да закарам „Буцефал” у дома. Знам, че беше егоистично да я оставя да се прибере сама, но исках да имам близо до себе си нещо, което да ми напомня за Люк.

      Някакво движение привлече вниманието ми – нещо препречи за миг светлината, преминаваща през редките дървета, ограждащи царевичното поле. Пред мен, на три–четири метра от колата, вървеше висок мъж – кожата му беше кафеникава, с цвета на прашния път. Заради височината си му се налагаше да се придвижва бавно между клоните на дърветата. Беше чисто гол, мускулест и жилав като елен или състезателен кон, и макар че вниманието ми би трябвало да е привлечено към някои негови по-интимни части, просто не можех да откъсна очи от опашката му. Дълга и извита като камшик, завършваща накрая със снопче косми както при козите. Феята, защото това беше фея, макар и мъж, и то с такъв вид – трябваше да свикна най-накрая – спря и обърна бавно главата си, за да ме погледне. Очите му бяха прекалено събрани едно до друго, а носът прекалено дълъг и тънък над голямата му уста, за да го сбъркам някой с човек. Беше поглед на диво нещо, на създание, което знаеше какво представлявах аз, и това нито го притесняваше, нито го интересуваше. Изчаках известно време, след като то се скри в гората, изстрелях се светкавично към колата на Сара и се метнах вътре, носейки внимателно в ръце буркана.

      –  Какво е това? – Сара остави списанието и ме погледна.

      –  Нещо като противоотрова срещу феи, която баба ми направи.

      –  Леле! Откъде я взе?

      Посочих с ръка към пътя.

      –  От колата на Люк.

      –  Люк е онзи готиният сладур, нали? Къде е той?

      –  Не знам.

      Сара се намуси.

      – Ди, мисля, че е време да изчезваме. Това абсолютно започва да прилича на филм на ужасите, а всички знаят, че в тях готините секси мацки умират първи. Хайде, да се махаме.

      Направихме го, оставяйки единственото доказателство за съществуването на Люк на прашния път зад нас.

Седемнайсет

      –  Защо се интересуваш от слънце-стоенето?

      Бях се настанила пред компютъра на баща ми и настървено проверявах думи като „слънце-стоене”, „наемник на феи”, „Томас Стихоплетеца”, така че изобщо не усетих кога Дилия се е появила зад гърба ми.

      –  По дяволите! – Преглътнах и се опитах да успокоя учестеното си дишане. Това нейно безшумно промъкване започваше да става наистина досадно. Обърнах се и я видях точно до рамото ми, с обичайната чаша кафе в ръка, вперила в мен зелените си очи. Божичко, тя изглеждаше... жива. Сякаш през целия ми живот досега е била черно–бяла снимка и изведнъж в нея се бяха появили цветове. Тази мисъл направо ми изкара акъла. Внезапно спрях да се чувствам гузна, че бях намазала със сместа на баба обувките на родителите си, а нея оставих незащитена.