Ридание

      Вдигнах ръка и съвсем лесно, сякаш опъвах жица, костеният кинжал полетя във въздуха и падна в дланта ми. Дръжката се удари силно в ръката ми, както и част от острието – то разсече кожата ми като масло и аз трепнах от уплаха; за малко щях да изпусна ножа. Но не можех да си позволя да го изпусна, затова не го направих. Стиснах го здраво и една тънка кървава следа се стече по изящната му повърхност от слонова кост; вдигнах го към Ловеца. Гласът ми трепереше.

      –  Върни се при Нея и й кажи, че си искам приятеля обратно. И Люк.

      Очите на Ловеца бяха вперени право в мен, сякаш можеха да издърпат ножа обратно.

      –  Няма да оставя плячката си.

      –  Ще я оставиш – казах аз, държейки ножа уверено с нов пристъп на сила. – Върви при Нея и й предай това, което ти казах. – Протегнах другата си ръка с обърната към него длан и си представих, че е станала гигантска, че притиска гърдите му и го хваща за странните дрехи. Бутнах го назад с тази ръка и с цялата сила, която успях да намеря в този мрак, който още не беше напълно мрак.

      Ловеца се запрепъва назад по хълма. Тласнах още малко.

      –  Върви или ще те смачкам – излъгах аз. Едвам успявах да държа кинжала, а какво оставаше за нещо повече. Използвах цялата сила, която имах, за да притисна гигантската ръка още веднъж към гърдите му с надеждата това да го убеди, че разполагам със силата да изпълня заплахата си.

      Той ме изгледа продължително и после вдигна ръка.

      –  Хрътки, след мен.

      Те се впуснаха към него, козината им блестеше на бледата вечерна светлина. Чаках с протегната напред и трепереща ръка най-дългите две минути от живота си, докато глутницата изчезна.

      –  Отидоха ли се? – прошепнах най-накрая.

      Томас кимна невярващо.

      –  Да.

      –  Добре – казах аз и припаднах.

* * *

      В съня си лежах на хълм, заобиколена от гъби, които блещукаха смътно бели на светлината на милионите звезди. Нямаше място на света, което да е по-близо до нощното небе от този хълм, мракът ме обгръщаше отвсякъде и ме поглъщаше в себе си. С всеки дъх, който поемах, нощта ме изпълваше.

      В този сън лежах по гръб, вперила поглед в звездите над мен и в тебеширенобялата луна. Знаех, че сънувам, защото докато гледах в луната, можех да видя по повърхността й тръпнещите тела на множество птици, извиващи крила една над друга в странен, неразгадаем пъзел. Имаше нещо толкова красиво и необятно в присъствието им, че ми се искаше да заплача. Дали винаги са извивали така тела на лунната светлина и просто аз ги виждах едва сега?

      Мина доста време, преди да осъзная, че не съм сама. Едва когато го чух да въздъхва. Извих глава, за да го погледна.

      –  Мислех, че си мъртъв.

      Люк изглеждаше уморен, по лицето му имаше засъхнала кръв, а в гласа му се чу странен копнеж.

      –  Страхувам се, че не съм.

      Погълнах сълзите си, те спряха на гърлото ми като каменна буца.

      –  Иска ми се наистина да си тук.

      Той приседна до мен и обхвана с топлите си ръце измръзналите ми боси стъпала. Краката ми бяха покрити с кал и напълно изтощени от бягството от хрътките.

      –  И на мен, любима. Но съм доволен и на съня – много умно от твоя страна да се сетиш за това.

      Не си спомнях да съм го направила съзнателно. Просто припаднах в тревата и си пожелах мракът да дойде по-скоро.

      Надигнах се с усилие и седнах по-близо до него, търсейки утеха в спомена за начина, по който миришеше. Той ме прегърна и прошепна в ухото ми:

      –  Не Им позволявай да ти отнемат „тайната” ми. Тя е всичко, което мога да ти дам.

      Звучеше тъжно, главата му беше отпусната на рамото ми в пълно отчаяние, затова му отвърнах съвсем искрено:

      –  Всичко, което искам от теб, си ти.

      Люк въздъхна толкова тежко, та се уплаших, че няма да му остане дъх.

      –  О, Ди, никога не съм искал толкова силно да бъда свободен, колкото в този момент. Не мислех, че ще боли така.

      –  Ще дойда да те спася – казах аз.

      Той се отдръпна назад, хвана ме за раменете и ме погледна в очите.

      –  Независимо какво ще кажа по-късно, не забравяй, че никога няма да те нараня. Никога няма да те нараня. – Не знаех дали ми го обещава, или се опитва да убеди себе си.

      –  Кажи ми какво да направя – помолих го аз.

      Люк се намръщи и помислих, че ще ми каже, че не знае. Но той хвана брадичката ми с ръка и я повдигна.

      –  Имай вяра в себе си.

      Не това исках да чуя. Не можех да си вярвам. Всеки път, когато го направех, разменях спомените си с някого, шофирах лудо с кола или г убех съзнание и изпадах в безсмислено бленуване. Не знаех какво правя. Бях като малко дете, размахващо пистолет. Струваше ми се, че си играя с невероятно мощно и опасно оръжие. Загледах се зад гърба му в кръжащите на повърхността на луната бели птици и се замислих, че те са символ на това колко много не знам и не разбирам все още.

      –  Спри – каза той. – Знам какво правиш. Ти си умно момиче, Ди. Най–умното, което съм срещал някога.