Ридание

      –  Да! Да! Тя ще пее за нас! – Те отново запляскаха с ръце и заеха местата си до мене в кръга. Не знаех такива груби песни като техните, но им изпях „Маршът на Брайън Бору”, която беше бърза, енергична и леко тъжна. Те извикаха от радост, когато разпознаха песента, а после станаха и затанцуваха заедно. Стъпките им бяха хармонични и тренирани, движеха се като едно цяло, въртяха се една около друга и в края на всяко завъртане си пляскаха ръцете. Не мисля, че някога съм виждала някой да е толкова щастлив от един обикновен танц. Когато спрях, феите започнаха да ръкопляскат и да се прегръщат, искрящи от радост.

      Движенията им все още приличаха на танц, въпреки че вече нямаше музика.

      –  Искам да ти дам нещо – каза едната.

      –  Дали е нещо, което бих искала да имам? – попитах подозрително. И трите се разсмяха и аз също се засмях – мисля, че ме харесваха.

      –  Ще ти го прошепна в ухото.

      Намръщих се, защото все още не бях сигурна, че мога да им се доверя. Най–накрая обаче се наведох и дадох знак на феята да се приближи до ухото ми. Усетих сладникавия цветен аромат, красив като летен ден, който се излъчваше от нея, и тогава тя ми прошепна:

      –  О’Брайън.

      Другите феи изпискаха и прикриха устите си с ръце, сякаш ми беше казала нещо наистина скандално.

      –  О, не, не! Ще изгориш заради това!

      Феята, която ми го беше прошепнала, ме погледна със странно изражение на лицето.

      –  Тя не знае какво е това

      Повдигнах въпросително вежди.

      –  Това е име.

      Те изпищяха отново и плеснаха ръцете си, завъртайки се в кръг. Първата фея ме гледаше, хапейки устни. Очите й блестяха едновременно със злонамерено и заядливо изражение.

      –  Няма да го забравиш, нали, момиче?

      –  Не повече, отколкото ти, малко дяволче – отвърнах й аз.

      И трите паднаха на земята, кикотейки се толкова силно по средата на гъбения кръг, че направо останаха без дъх. Напомниха ми на групичката гимназисти, които заварих веднъж да пушат трева зад гимнастическия салон. Усмихнах им се с разбиране.

      –  Сега е време да си вървя. Трябва да спася приятеля си. – Те все още се кикотеха, но въпреки това реших да ги попитам. – Знаете ли къде е той?

      –  Окървавеният? – попита една от феите. – Или възлюбеният ти? – Тя посочи безсрамно към долната част на тялото си, а аз изсумтях и извърнах поглед встрани. Определено харесвах повече напушените гимназисти.

      –  И двамата.

      –  В началото – каза онази, която ми беше прошепнала името О’Брайън. – Ще свърши там, където започна.

      –  Много тайнствено. Благодаря.

      Те просто се изсмяха пак.

      –  Ще потанцуваш ли с нас отново, момиче?

      –  Ако оживея, някой ден със сигурност – обещах им аз.

* * *

      Лятната нощ бе оживяла и отвсякъде се носеше музика. Чувах звуците на стотици различни мелодии от всички посоки, докато бързах към нашата къща. Навсякъде около мен в мрака виждах блещукащи лъчи светлина, феите осветяваха нощта по загадъчни начини. Макар да бях сигурна, че ме наблюдаваха, нито една не ме приближи, преди да стигна до алеята пред двора ни.

      О, мамка му! Босите ми крака направо ме убиваха. Докато бягах от хрътките, ми се бяха появили множество рани, а сегашната „разходка” не помагаше особено за състоянието им. И тогава застинах на място в сенките. Колата на Дилия все още беше паркирана на пътя пред къщата, а в спалнята на родителите ми светеше. Зачудих се какви ли гнусотии им беше наговорила за моето отсъствие.

      За момент се поколебах между желанието да си взема кецовете от вкъщи и страха от срещата с Дилия. Замислих се отново за това, което ми бяха казали малките феи – че всичко ще свърши там, където е започнало. Имаше безброй начини, по които можех да разтълкувам посланието им, но знаех какво смятах аз за начало. Гимназията, там, където срещнах Люк. И ако трябваше да ходя още някъде тази нощ, определено имах нужда от обувки. Край на колебанията.

      Промъкнах се до кухненската врата и пробвах дръжката – беше отключено. Изпитах чувство на вина. Мама вероятно я беше оставила отворена, в случай че се прибера без ключ. Нямаше начин обаче да се срещна с родителите си, да им кажа, че всичко е наред, и после да изляза отново да търся Люк и Джеймс.

      Влязох в тъмната кухня и останах известно време до вратата, докато очите ми свикнат със смътната зеленикава светлина, идваща от светещите цифри на часовника на микровълновата печка. Кецовете ми бяха все така разхвърляни, както ги бях оставила, след като се върнах от търсенето със Сара. Обух ги направо върху босите си крака, като междувременно оглеждах внимателно стаята. Сетих се, че Дилия може да седи на някой от кухненските столове, готова да ми се нахвърли. Примижах към масата, за да се уверя, че там няма никой.

      Дилия не беше там, но чантата й беше. Хрумна ми гадна идея. За секунди прерових чантата и извадих ключовете от колата й. Стиснах ги, за да не дрънчат, грабнах няколко от малките ябълкови кифлички на мама и изтичах отново навън в нощта. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, не можех да повярвам какво бях направила.