Ридание

      В мига, в който го казах, си помислих, че е малко излишно, защото те вече изглеждаха като дяволи и сигурно идваха оттам. Но мъжът отвърна с грапав глас, в който се чуваше шепот, наслоен от хиляди години:

      –  Адът е за тези, които имат души.

      Друг от мъжете, също толкова висок и с прекалено много шипове по гръбнака, се обади:

      –  Ела при нашия огън и ни кажи какво искаш от нас. Да направим сделка: тялото на tarbh uisge* – посочи с ръка към масивния кафеникав бик – за твоето?

      [* Tarbh uisge – „воден бик” на келтски език; едно от най-митичните същества, познато предимно в Шотландия. – Б. пр.]

      Отворих капака на буркана.

      –  Имам по-добра идея. Какво ще кажете да пуснете бика да си върви и да спрете със забавленията за тази нощ?

      Мъжът, който предложи да си „поиграят” с мен, се приближи; походката му беше някак сбъркана и ме накара да потръпна от отвращение.

      –     Това не ми звучи като истина, Господарке на детелините.

      Загребах пълна шепа със зелената каша от буркана, като се опитвах да не мисля колко гадна е на допир (все едно си пъхаш ръката в прясно кучешко изпражнение), и я метнах в лицето на феята.

      В първите няколко секунди не стана нищо и аз си помислих: „Бабо, ти ме предаде!”. Но след това той започна да се задъхва. Дишаше и издишаше тежко, докато накрая просто падна на земята и спря да диша въобще.

      Мислех, че ще се почувствам зле, но изпитах само облекчение.

      Вдигнах буркана към другите.

      –     Не е останало много, но ще има достатъчно за всекиго от вас. Пуснете го.

      Единият от тях изсъска:

      –     Не мисля, че искаш да видиш tarbh uisge свободен. Ще те завлече към водата и твоят мехлем няма да ти помогне там.

      Погледнах към широко отворените очи на бика, докато масивното му тяло продължаваше да трепери, осветено и от кладата, и от зелено–сивата светлина на уличната лампа над него. Той не принадлежеше на този свят – беше останка от друго време и друго място и виждах как страхът от настоящето прозира от всяка негова пора.

      –     Не ме е страх от него. – Пристъпих напред, насилвайки се да прекрача тялото на онзи, когото убих, макар че част от мен си представяше как той се надига и ме сграбчва за краката. – Махайте се оттук.

      С гневно жужене, като вбесени пчели, мъжете камшици започнаха да отстъпват назад към огъня, позата им издаваше страхопочитание. Те влязоха право в огъня и телата им пламнаха веднага; можех да реша, че са умрели, ако не виждах очертанията на безоките им лица във въглените и в дърветата на кладата.

      Бикът сведе глава и тупна с копито по земята, очите му бяха огромни и ме гледаха напълно разумно. Нещо в него беше толкова древно и чисто, че закопнях по това недостижимо минало, което никога нямаше да позная.

      Поклоних му се леко.

      –  Добре дошъл.

      Той разду червените си ноздри към мен и изчезна в нощта. Побиха ме тръпки. Усещах как феите кръжаха около мен. Трябваше да се върна в началото, преди да е станало прекалено късно.

ЧАСТ ПЕТА

Любов моя, единствена, мечтана,

нима аз мога сама да те оставя?

Обет съм дал да те закрилям винаги

от вятър и от дъжд.

И щом куршумите се сипят като град,

и двама сме под техния обстрел,

то може би и заедно ний ще умрем.

,,Нед на хълма”*

[* „Ned of the Hill” („Eamonn an Chnoic”) – традиционна ирландска песен; бавна тъжна балада. Много съвременни музиканти записват нейни версии – например „The Pouges” Б, пр.]

Двайсет

      Вратите на гимназията бяха заключени, но с луната зад гърба ми това не ме притесняваше. Отне ми само секунда, за да отключа мислено вратата и после да я заключа внимателно зад гърба си. Коридорите бяха осветени съвсем слабо в синьо–зелено от флуоресцентните лампи, а прозорците на класните стаи се очертаваха като черни квадрати на стените. Познатата миризма на стотици ученици и книги и на храна от стола накара стомаха ми да се свие от притеснение. Сякаш никога не бях напускала това място. Беше ми нужно малко време, за да се успокоя и да си припомня колко силна съм вече.

      Все пак се поколебах за секунда в началото на главния коридор, защото не бях сигурна накъде да поема. В началото. Ще свърши там, където започна, каза танцуващата фея. Но къде е началото? В тоалетната, където Люк ме завари да повръщам? На пейката в задния двор, където репетирахме?

      Не, разбира се, че не. Всичко започна, когато излязохме да свирим заедно на сцената и накарахме цялата пълна с хора зала да замълчи. Това беше началото: първият път, когато бях използвала силите си, макар още да не знаех за тях. Беше болезнено очевидно – това, което Джеймс наричаше „странен „ха–ха” момент”.