Ридание

      –  Мислиш, че те иска мъртва, защото можеш да правиш това? – Посочи към полуневидимите лапи, опитващи се да преминат края на кръга. Контролът ми върху него започваше да отслабва. – Дете, телекинезата ти е само симптом на това, заради което Тя иска да умреш. В твоя свят има множество хора, които могат да местят предмети със силата на мисълта си или пък да предизвикват пожари без кибрит.

      Не ми хареса думата симптом. Болестите имат симптоми.

      –  Симптом на какво?

      –  Никога ли не си се замисляла за съвпадението, че ти и Кралицата на феите се озовахте в такава близост? Че цял куп феи в един момент започнаха да се навъртат край къщата ти?

      Почувствах се тъпо.

      –  Ами... предполагах... мислех си, че в този район просто си има много феи.

      –  Те са тук заради теб. Феите не са като хората. Техният свят и Техните тела нямат точно фиксирано местоположение.

      Видях шанс да покажа, че и аз знам нещо.

      –  Имаш предвид как някои от Тях използват енергията на бурята или на някой човек, за да се появят в този свят?

      Томас кимна в знак на съгласие и къдриците му се разлюляха. Преборих се с изкушението да протегна пръст и да дръпна една от тях.

      –  Точно така. Феите са привличани от различни видове енергия и се движат като сателити около тях. Светът на феите се съсредоточава около дадена личност, Техния владетел, крал или кралица – обикновено човек – който излъчва тази енергия.

      Историята започна да добива някакъв смисъл, така че можех и сама да завърша изречението му.

      –  Затова Тя убива всеки, който може да Ги привлече към себе си по същия начин като Нея.

      Той пак кимна.

      –  И твоята телекинеза е просто страничен белег на тази енергия.

      –  Е... Тя тук ли е? Искам да кажа, някъде наблизо? Или си е у дома, в Ирландия? Нали е човек? Значи Тя не би трябвало да е привлечена от моята – как я нарече – моята енергия?

      –  Наричат хората като теб „господари на детелините”. Знаеш, че и детелините привличат феите, нали? – Томас поклати глава. – И не, Тя се привлича от твоята енергия също както и аз – колкото повече време прекарваш с феите, толкова повече ставаш като Тях, а това означава, че и ние започваме да се влияем от „господарите на детелините”. И да, наблизо е и приближава все повече към теб – колкото по-силна ставаш и колкото повече наближава времето на слънце-стоенето. Скоро няма да може да скрие присъствието си и когато воалът между световете изтънее, Тя ще се разкрие пред теб.

      Мисълта беше ужасяваща, преместих я в най-скритите части на съзнанието си – щях да се занимавам с нея по-късно.

      –  Това означава ли, че и Люк Дилън е бил привлечен от мен по същата причина? Знаеш кой е той, нали?

      Очите на Томас гледаха сурово, абсолютно несъвместими с бръчиците от смях покрай тях.

      –  Наемникът на кралицата? Всички знаят кой е той. И не, той не живее в света на феите, така че не е развален като останалите хора, които обитават Тяхното пространство. Ние живеем сред феите, за да останем безсмъртни, но това си има цена – вземаме и Техните слабости. Люк Дилън не трябва да живее сред Тях, за да остане млад, както правя аз – той не може да остарее.

      –  Лицето му помръкна. – Носят се слухове, че е влюбен в теб.

      Преглътнах.

      –  И че ти също го обичаш. Това е опасна и глупава игра, дете.

      –  Не съм избирала да става така. – Гласът ми без да искам прозвуча ледено. – Нито съм избирала да бъда такава – „господарка на детелините”. Това е абсолютно нечестно, ако ме питаш. Не ми е съвсем приятно и че Тя иска да умра и че отвлече най-добрия ми приятел и Люк. И това не е много честно, нали?

      Томас полегна на тревата и впери очи в муцуната на едно от кучетата, което се взираше в кръга. Вече се виждаха много по-ясно, отколкото по-рано.

      –  Не обвинявай мен. Аз съм просто един учен. Вече бях наказан, защото изразих несъгласие с Нея относно някои въпроси, свързани с живота и смъртта. Има причина да седя сред кръг гъби и да си говоря с най-скорошния й неприятел, вместо да я лаская на ушенце.

      Обзе ме пълно отчаяние.

      –  А най-добрият ми приятел? Ще го пусне ли, ако аз умра?

      Томас потропа с пръсти по празния въздух над гъбения кръг; чу се звук, сякаш удряше по стъкло. От другата страна хрътките наддадоха вой и се изправиха на крака.

      –  Гайдарят? Той е прекалено добър за този свят, знаеш го, нали? Толкова добър музикант може да привлече нежелано внимание. По–лошо дори от вниманието от страна на феите. Но съм чувал и доста от Тях да споменават, че ще бъде по-добре, ако той е мъртъв.

      –  Няма да е по-добре, ако е мъртъв – казах рязко аз. Пръстите ми започнаха да треперят. Подсъзнателното усилие да държа кръга затворен за хрътките изцеждаше прекалено бързо силите ми. Не бях сигурна колко дълго още можех да ги спирам.

      Лицето на Томас изразяваше искрено съчувствие.

      –  Съжалявам, дете, но докато има власт, Тя никога няма да позволи да останеш жива. Ти си предизвикателство за самото Й съществуване, а и човешката ти същност ти дава голямо предимство. Една от вас трябва да умре, за да се сложи край.