Ридание

      Знаех, че спря, за да не каже „тялото”. Значи, толкова зле. Прилоша ми при мисълта за колата на Джеймс, за живота му, разбит до неподозирана степен. Колко пъти бяхме паркирали тази стара кола в най-отдалечената част на паркинга, за да не би някой да закачи и одраска боята й? Всичко това ми звучеше толкова глупаво в момента...

      Преглътнах тежко.

      –  Той не е ли бил в колата?

      Питър мълча известно време, а после каза с прегракнал глас.

      –  Ди, те смятат, че е изпълзял навън. Изпълзял е навън и е умрял някъде в гората. Навсякъде има кръв... Видях я. Господи, Ди!

      Ноктите ми продължаваха да се забиват в дланта ми. Исках да кажа нещо, за да го утеша, но ми се струваше, че ще бъде фалшиво, идвайки от човек, който сам се нуждае от утешение.

      –  Пит... не знам какво да кажа. – Чувствах се ужасно неадекватна. И двамата обичахме Джеймс, трябваше да ми хрумне нещо по-смислено.

      После се сетих какво исках да го попитам.

      –  Ще ми помогнеш ли да го потърсим?

      Питър се поколеба.

      Ди... не си видяла колко много кръв има. Аз... божичко...

      –  Ако е жив, не мога просто да стоя тук и да чакам.

      –  Ди... – гласът на Питър потрепери, но после той отново дойде на себе си. Говореше с прости, кратки изречения, сякаш бях малко дете, на което трябваше да се обясни нещо много важно. – Той е мъртъв. Имаше прекалено много кръв. Сега търсят в реката. Дори не ни казаха да се надяваме. Той е мъртъв. Така ни казаха.

      Не. Не, не е мъртъв. Просто не е. Нямаше да го повярвам, докато не видя тялото му.

      –  Кажи ми тогава къде е колата. Искам да отида.

      –  Ди, не го прави. Иска ми се и аз да не бях отивал. Не мога да си избия картината от главата си.

      –  Кажи ми къде е.

      Не вярвах, че ще го направи, но той ми каза. Записах мястото на гърба на плика от академията „Торнкинг–Аш” и затворих. Сега трябваше да намеря начин да стигна дотам.

      Обадих се на Люк и оставих телефона да звънне двайсет пъти, преди да се откажа. На гърлото ми беше заседнала голяма лепкава бучка, която се опитвах да преглътна; тя не изчезна и даже май стана по-голяма, когато Люк не вдигна. Отказах се от опитите да се отърва от нея и се намъкнах в едни стари дънки и овехтелите си „Док Мартинс”. Трябваше да се подготвя за търсенето, очакваше ме доста работа. Докато се обличах, се почувствах изненадана от това, което ставаше вътре в мен, от това колко рационална бях. Гледах цялата скапана сцена от сериала за живота на Ди на телевизора от милион километри.

      Слязох по стълбите. Долу се спрях за малко при звука на високите гласове, носещи се от дневната.

      –  Тери, не бива да се занимаваш с организирането на бдението за собствената ти майка. Нека Ерика или Джулия се погрижат. – Гласът на Дилия беше снизходителен и рязък, както обикновено; пиеше кафето си черно с допълнителна лъжица надменност.

      –  Как ли пък не! – Мама почти изпищя. – Няма да позволя семейството ми да обикаля край ковчега на майка ми, ядейки изсъхнали сандвичи.

      –  Нашата майка.

      Мама се изсмя, силно и истерично.

      –  Ти си направо изумителна!

      Не исках точно в момента да ставам част от това. Може би просто трябваше да открадна колата, докато се караха. Може би татко щеше да ме закара. Промъкнах се в кухнята и заварих баща си, който тъкмо отпиваше последната си глътка кафе и пъхаше портфейла в задния джоб на панталона си. Приличаше на животно в разгара на ловния сезон.

      –  Ди, добре ли си?

      Тъпата бучка беше още там. Проговорих въпреки нея:

      Джеймс...

      –  Дилия ни каза.

      Разбира се, че ще го направи. Вероятно с усмивка на лице. Чудех се дали тази жена въобще има душа.

      –  Искам да отида да го потърся.

      Татко остави чашата си и ме погледна. Знаех, че сигурно приличам на луда, стоях там с обезумелите си очи и стисках здраво измачкания плик от „Торнкинг–Аш” в ръка. Гласът на баща ми прозвуча нежно и успокояващо, докато прибираше телефона си от масата:

      –  Говорих с родителите му, докато ти беше горе. Казаха, че е мъртъв.

      –  Не са намерили тялото му. – Приличах на инатящо се дете, но не можех да се овладея. – Искам да го потърся.

      –  Ди.

      –  Моля те, закарай ме там. Нека поне да видя колата.

      Очите на татко бяха изпълнени с жал.

      –  Ди, не искаш да я видиш, повярвай ми. Нека полицията си свърши работата.

      –  Питър ми каза, че са започнали да проверяват в реката! Не го търсят вече! Той е най-добрият ми приятел, татко! Не е необходимо да ме пазиш от гледката на разбитата му кола!

      Той само ме погледна и поклати глава.

      Не знаех какво да правя. Никога досега не ми бяха отказвали нищо – защото никога досега не бях молила за нищо. Ако имах собствена кола, ако имах шофьорска книжка, можех вече да съм тръгнала.

      –  Мразя, когато се отнасяте с мен като с дете! Мразя го!