Рицарят на Седемте кралства

– И аз би трябвало да те ударя доста добре. Подуто ухо ще отива на устната ти. Баща ти би направил същото, ако беше тук. Да не си мислиш, че принц Мекар се нуждае от защитата на някакво си момченце? Какво ти каза той, когато те изпрати с мен?

– Да ви служа вярно като скуайър и да не бягам от никакви задачи и трудности.

– И какво още?

– Да се подчинявам на кралските закони, на правилата на рицарството и на вас.

– И още?

– Да си бръсна или боядисвам косата – с явна неохота отвърна момчето. – И да не казвам на никого истинското си име.

Дънк кимна.

– Колко вино беше изпило онова момче?

– Пиеше ечемичена бира.

– Сега виждаш ли? Говорила е ечемичената бира. Думите са вятър, Ег. Просто ги остави да минат покрай теб.

– Някои думи са вятър. – Момчето беше ако не друго, то поне упорито. – А други са измяна. Това е турнир на предатели, сир.

– Какво, всички ли са предатели? – Дънк поклати глава. – Дори да е вярно, всичко това е било много отдавна. Черния дракон е мъртъв, а онези, които са се били за него, са избягали или са получили прошка. Освен това не е вярно. Синовете на лорд Бътъруел са се сражавали и на двете страни.

– Това го прави половин предател, сир.

– Преди шестнайсет години. – Размекващото въздействие на виното беше отминало; Дънк беше ядосан и почти трезвен. – Началникът на турнира е стюард на лорд Бътъруел, някой си Косгроув. Намери го и му кажи да ме включи в списъка. Не, чакай… не му казвай името ми. – Покрай толкова много лордове на едно място някой можеше да си спомни за сир Дънкан Високия от Ашфордски лъг. – Запиши ме като Рицарят на бесилото.

Простолюдието обичаше на турнир да се появи някой Тайнствен рицар.

Ег опипа подутата си устна.

– Рицарят на бесилото ли, сир?

– Заради щита.

– Да, но…

– Прави каквото ти казах. Чете достатъчно за тази нощ.

Дънк угаси свещта с палец и показалец.

Свирепото горещо слънце изгря неумолимо.

Вълни трептящ от жегата въздух се издигаха от белите стени на замъка. Въздухът миришеше на спечена земя и суха трева, не подухваше никакъв вятър и знамената в зелено, бяло и жълто висяха неподвижни от кулите.

Гръм бе неспокоен; Дънк рядко го беше виждал в подобно състояние. Жребецът тръскаше глава, докато Ег стягаше ремъците на седлото. Дори оголи големите си четвъртити зъби към момчето. „Много е горещо – помисли си Дънк. – Жегата е прекалено голяма и за човек, и за животно.“ И в най‑добрия случай един боен кон трудно може да се нарече кротко добиче. „И самата Майка щеше да е вкисната от подобна горещина.“

В центъра на двора съперниците започнаха нов тур. Сир Харберт яздеше златен кон в черна броня, украсена с червените и бели змии на дома Пейдж; сир Франклин бе на дорест със сиво копринено покривало, върху което бяха изрисувани двете кули на Фрей. Когато се сблъскаха, червено‑бялата пика се прекърши на две, а синята се пръсна на трески, но и двамата рицари се задържаха в седлата. Зрителите на трибуната и стражите по стените на замъка ги приветстваха с викове, но кратки и лишени от ентусиазъм.

„Горещо е дори за викане. – Дънк изтри потта от челото си. – Както и за двубой. – В главата му сякаш бумтеше барабан. – Само да победя този сблъсък и още един, и ще съм доволен.“

Рицарите обърнаха конете в края на арената и хвърлиха останките от пиките си. Чупеха вече четвърти чифт. „С три повече от необходимото.“ Дънк беше отлагал максимално обличането на бронята, но вече чувстваше как бельото му залепва за кожата под стоманата. „Има и по‑лоши неща от това да плуваш в пот“ – каза си, като си спомни сражението на „Бялата лейди“, когато железните мъже се бяха изсипали на палубата. В края на онзи ден беше плувнал в кръв.

С нови пики в ръце Пейдж и Фрей отново пришпориха конете си. Изпод копитата се разхвърча суха земя. Трясъкът на счупените пики накара Дънк да се намръщи. „Снощи прекалих и с виното, и с храната.“ Имаше смътен спомен, че носеше невястата по стълбите и че се срещна с Джон Цигуларя на някакъв покрив. „Какво съм правил на покрив?“ Спомни си, че си говореха нещо за дракони, за драконови яйца или нещо подобно, но…

Надигналият се наполовина рев, наполовина стон го изтръгна от унеса му. Дънк видя златния кон да препуска без ездача си към края на арената; сир Харберт Пейдж се мъчеше да се претърколи на земята. „Още две двойки преди моя ред.“ Колкото по‑скоро свалеше сир Утор от коня, толкова по‑скоро щеше да свали доспехите, да пийне нещо студено и да си почине. Би трябвало да има най‑малко един час преди да го извикат отново.

Пълният херолд на лорд Бътъруел се качи на трибуната, за да извика следващата двойка съперници.

– Сир Аргрейв Непокорния – оповести той. – Рицар на Бавачката, на служба при лорд Бътъруел от Бели стени. Сир Глендън Цветята, Рицар на Женските върби. Излезте и докажете мъжеството си.

Вълна смях премина по трибуната.