Рицарят на Седемте кралства

Сир Аргрейв беше съсухрен жилав мъж с очукана сива броня, яхнал незащитен кон. Дънк беше виждал и преди такива като него; подобни мъже бяха яки като стари корени и си знаеха работата. Противникът му бе младият сир Глендън на дръгливата си кранта, с тежка ризница и железен полушлем без забрало. На щита му бе изрисуван огненият герб на баща му. „Трябва му броня и подходящ шлем – помисли си Дънк. – С такова снаряжение един удар в главата или гърдите може да го убие.“

Сир Глендън явно беше разярен от представянето. Завъртя гневно коня си и извика:

– Аз съм Глендън Кълбото , а не Глендън Цветята. Надсмивай ми се, и ще си изпатиш, херолде. Предупреждавам те, в мен тече кръвта на герой.

Херолдът не се принизи да му отговори, но протестите на младия рицар бяха посрещнати с още смях.

– Защо му се смеят? – зачуди се Дънк. – Да не би да е копеле? – „Цветя“ беше прозвище на копелетата на благородниците от Предела. – И какво беше онова за женските върби?

– Мога да разбера, сир – предложи Ег.

– Не. Не ни влиза в работата. Шлемът ми у теб ли е?

Сир Аргрейв и сир Глендън сведоха копия пред лорд и лейди Бътъруел. Дънк видя как лордът се навежда и шепне нещо в ухото на невястата. Момичето се разкиска.

– Да, сир.

Ег беше надянал провисналата си шапка, за да защити от слънцето очите си и бръснатата си глава. Дънк обичаше да се надсмива на момчето заради шапката, но този път му се искаше и той да има такава. По‑добре сламена шапка, отколкото желязна на това слънце. Отметна косата от очите си, нахлупи шлема с две ръце и закопча ремъка. Подплатата вонеше на стара пот и той усещаше цялото това желязо на врата и раменете си. Главата му продължаваше да тупти от снощното вино.

– Сир – обади се Ег, – още не е късно да се откажете. Ако изгубите Гръм и доспехите си…

„Ще бъде свършено с мен като рицар.“

– Защо трябва да губя? – остро попита Дънк. Сир Аргрейв и сир Глендън бяха заели позиции в противоположните краища на арената. – Не е като да се изправям срещу Смеещата се буря. Има ли тук рицар, който би ми създал неприятности?

– Почти всички, сир.

– Дължа ти един по ухото за това. Сир Утор е десет пъти по‑стар от мен и два пъти по‑дребен.

Сир Аргрейв свали забралото си. Сир Глендън нямаше какво да сваля.

– Не сте участвали в конен двубой от Ашфордски лъг, сир.

„Безочливо момче.“

– Но тренирах. – Не толкова всеотдайно, колкото би могъл, разбира се. Когато му се даваше възможност, препускаше срещу стълбове с мишени или обръчи. И понякога нареждаше на Ег да се качи на някое дърво и да провеси щит или буре, за да се упражнява върху тях.

– По‑добър сте с меч, отколкото с копие – каза Ег. – А с брадва или боздуган малцина могат да съперничат на силата ви.

Думите му бяха достатъчно верни, за да раздразнят Дънк още повече.

– Тук няма състезания с мечове или боздугани – посочи той, докато синът на Огненото кълбо и сир Аргрейв Непокорния започнаха да набират скорост. – Иди да ми донесеш щита.

Ег направи физиономия и тръгна за щита.

Копието на сир Аргрейв улучи щита на сир Глендън и отскочи, оставяйки вдлъбнатина в кометата. Накрайникът на Кълбото обаче попадна точно в центъра на нагръдника на противника с такава сила, че скъса ремъците на седлото. Рицар и седло се затъркаляха в прахта. Дънк бе впечатлен. „Момчето се бие почти толкова добре, колкото и говори.“ Запита се дали това ще накара останалите да престанат да му се смеят.

Тръбата зарева с такава сила, че Дънк трепна. Херолдът отново се качи на подиума и извика:

– Сир Джофри от дома Касуел, лорд на Битърбридж и Защитник на Бродовете. Сир Кайл Котака от Мъгливо тресавище. Излезте и докажете мъжеството си.

Доспехите на сир Кайл бяха добри, но стари и износени, с много вдлъбнатини и драскотини.

– Майката прояви милост към мен, сир Дънкан – каза той на Дънк и Ег, докато излизаше на арената. – Изправям се срещу лорд Касуел, точно онзи, заради когото дойдох.

Ако наоколо имаше някой, който се чувстваше по‑зле от Дънк, това несъмнено беше лорд Касуел. Снощи се беше напил до безпаметство.

– Чудно ми е как се държи в седлото след снощния пир – отбеляза Дънк. – Победата е ваша, сир.

– О, не. – Сир Кайл се усмихна копринено. – Котаракът, който си иска паничката сметана, трябва да знае кога да мърка и кога да си показва ноктите, сир Дънкан. Ако копието на негово благородие перне съвсем леко щита ми, ще се търкулна на земята. После, когато му поднасям коня и доспехите си, ще го поздравя колко силен е станал, откакто направих първия му меч. Това ще го накара да си спомни за мен и преди денят да е свършил, ще съм отново човек на Касуел и рицар на Битърбридж.

„В това няма никаква чест“ – едва не каза Дънк, но успя да си прехапе езика навреме. Сир Кайл нямаше да е първият странстващ рицар, заменил честта срещу топло място до огъня.

– Както кажете – промърмори той. – Желая ви успех. Или неуспех, ако предпочитате.