Рицарят на Седемте кралства

Стария вол падна на петото засилване, съборен странично от накрайника, който се плъзна покрай щита му и го удари в гърдите. При падането кракът му се оплете в стремето и конят го влачи четирийсет стъпки по арената, преди да успеят да го спрат. Дотичаха хора с носилка, за да го отнесат при майстера. Докато го отнасяха, закапаха първите капки дъжд и от тях дрехите на Булвер потъмняха. Дънк гледаше с безизразна физиономия. Мислеше си за Ег. „Ами ако тайният ми враг го е спипал?“ Изглеждаше толкова смислено, колкото и всичко друго. „Момчето не е виновно за нищо. Ако някой има да разчиства сметки с мен, не е Ег онзи, който трябва да отговаря.“

Сир Джон Цигуларя тъкмо обличаше доспехите за следващия двубой, когато Дънк го намери. Цели трима скуайъри се въртяха около него, затягаха ремъците на бронята и проверяваха сбруята на коня; лорд Алин Кокшоу седеше наблизо, пиеше разредено вино и изглеждаше насинен и раздразнен. Когато видя Дънк, лорд Алин се задави и разля вино по гърдите си.

– Как така още ходите? Охлюва направо ви строши главата.

– Пейт Стоманата ми изработи добър шлем, милорд. А и главата ми е корава като камък, както казваше сир Арлън. Или като дърво.

Цигуларя се разсмя.

– Не обръщайте внимание на Алин. Копелето на Огненото кълбо го събори от коня на дебелия му задник и затова е решил, че мрази всички странстващи рицари.

– Онова жалко пъпчиво създание не е син на Куентин Кълбото – настоя Алин Кокшоу. – Изобщо не трябваше да му се позволява да участва в турнира. Ако това беше моята сватба, щях да наредя да го нашибат с камшик за нахалството му.

– Че коя девица би се оженила за теб? – подметна сир Джон. – Освен това нахалството на Кълбото е много по‑поносимо от твоето цупене. Сир Дънкан, случайно да сте приятел на Галтри Зеления? След малко трябва да го лиша от коня му.

Дънк не се съмняваше, че ще стане така.

– Не го познавам, милорд.

– Ще приемете ли чаша вино? Желаете ли малко хляб и маслини?

– Само две думи, милорд.

– Можете да кажете толкова думи, колкото искате. Да се оттеглим в шатрата ми. – Цигуларя повдигна покривалото на входа. – Без теб, Алин. Можеш да минеш с няколко маслини по‑малко, ако трябва да съм откровен.

След като влязоха, Цигуларя се обърна към Дънк.

– Знаех, че сир Утор не ви е убил. Сънищата ми никога не грешат. След като го сваля от седлото, ще изискам да ви върне оръжието и доспехите. Както и коня ви, макар да заслужавате по‑добър. Ще приемете ли един като подарък от мен?

– Аз… не… не бих могъл. – Самата мисъл за това го караше да се чувства неудобно. – Не искам да се покажа като неблагодарен, но…

– Ако ви безпокои дългът, разкарайте тази мисъл от главата си. Не се нуждая от среброто ви, сир. А само от вашето приятелство. Как можете да бъдете един от рицарите ми, като нямате кон?

Сир Джон си сложи ръкавиците от стоманени пластини и размърда пръсти.

– Скуайърът ми е изчезнал.

– Може би е избягал с някое момиче?

– Твърде млад е за момичета, милорд. Никога не би ме оставил по своя воля. Дори да умирах, щеше да е до мен, докато трупът ми не изстине. Конят му е още тук. Мулето също.

– Ако желаете, мога да кажа на моите хора да го потърсят.

„Моите хора. – На Дънк не му хареса как прозвучаха думите. – Турнир на предатели.“

– Вие не сте странстващ рицар.

– Не съм. – Усмивката на Цигуларя бе изпълнена с момчешки чар. – Но вие го знаехте от самото начало. Наричате ме „милорд“ още откакто се срещнахме на пътя. Защо?

– Заради начина, по който говорите. По който изглеждате. По който се държите. – „Дънк дръвника, тъп като стена на замък.“ – Снощи горе на покрива казахте някои неща…

– Виното ми развързва прекалено много езика, но стоя зад всяка своя дума. Писано ни е да сме заедно, вие и аз. Моите сънища не лъжат.

– Вашите сънища не лъжат – каза Дънк, – но вие го правите. Истинското ви име не е Джон, нали?

– Не е. – Очите на Цигуларя проблясваха палаво.

„Има очите на Ег.“

– Истинското му име ще бъде разкрито скоро за онези, които трябва да знаят. – Лорд Гормън Пийк беше влязъл в шатрата и се мръщеше. – Странстващи рицарю, предупреждавам…

– О, я престани, Горми – прекъсна го Цигуларя. – Сир Дънкан е с нас или скоро ще бъде. Казах ти, сънувах го.

Отвън зазвуча тръбата на херолда. Цигуларя завъртя глава.

– Викат ме на арената. Моля да ме извините, сир Дънкан. Можем да продължим разговора след като се отърва от сир Галтри Зеления.

– Силна ръка – пожела му Дънк. Само от учтивост.

Сир Джон излезе, но лорд Гормън остана.

– Сънищата му ще донесат смърт на всички ни.

– С какво купихте сир Галтри? – чу се да произнася Дънк. – Среброто достатъчно ли беше, или той поиска злато?

– Както виждам, някой се е разприказвал. – Пийк седна на един походен стол. – Отвън имам дузина мъже. Трябва да ги повикам и да им заповядам да ви прережат гърлото, сир.

– Защо не го правите?

– Негово височество ще го приеме зле.

„Негово височество.“ Дънк се почувства така, сякаш някой го е изритал в корема. „Още един черен дракон – помисли си той. – Още един бунт на Блекфир. И скоро ще има още една Червена трева. Тревата не беше червена, когато слънцето изгря.“