Рицарят на Седемте кралства

– Може и да не съм бил на Ашфордски лъг, но си вадя хляба с двубои. Следя турнирите отдалеч също толкова ревностно, колкото майстерите наблюдават звездите. Зная, че един странстващ рицар е станал причина за Сблъсъка на седемте на Ашфордски лъг, довел до смъртта на Белор Копиетрошача от ръката на брат му Мекар. – Сир Утор отново седна и изпъна крака. – Принц Белор беше обичан. Принц Ерион също си имаше приятели. Приятели, които не са забравили причината за изгнанието му. Помислете си за предложението ми, сир. Охлювът може да оставя слузеста диря след себе си, но малко слуз няма как да навреди на човек… а ако танцуваш с дракони, трябва да очакваш да се изгориш.

Когато Дънк излезе от шатрата на Охлюва, денят изглеждаше доста по‑мрачен. Облаците на изток бяха станали по‑големи и по‑черни, а слънцето клонеше към западния хоризонт и хвърляше дълги сенки по двора. Дънк видя, че скуайърът Уил преглежда краката на Гръм, и го попита:

– Къде е Ег?

– Плешивото момче ли? Откъде да знам? Избяга някъде.

„Не е можел да понесе да се сбогува с Гръм – помисли Дънк. – Сигурно е в палатката с книгите си.“

Само че не беше в палатката. Книгите си бяха там, събрани на спретната купчина до постелката на Ег, но от момчето нямаше и следа.

Нещо не беше наред. Усещаше го. Ег нямаше навика да се запилява някъде без разрешение.

Недалеч двама посивели войници пиеха ечемичена бира пред някакъв павилион на ивици.

– … ами, майната му, веднъж ми е достатъчно – промърмори единият. – Тревата беше зелена, когато изгря слънцето, да… – Млъкна, когато другият го побутна, и едва сега забеляза Дънк. – Сир?

– Да сте виждали скуайъра ми? Наричат го Ег.

Мъжът почеса сивата четина под едното си ухо.

– Помня го. С по‑малко коса от мен и с уста три пъти по‑голяма от ръста му. Някои от другите момчета го поблъскаха малко, но това беше снощи. Оттогава не съм го зървал, сир.

– Подплашили са го – обади се другарят му.

Дънк го изгледа сурово.

– Ако се появи, кажете му да ме чака тук.

– Ясно, сир. Ще му кажем.

„Може просто да е отишъл да гледа турнира.“ Дънк тръгна към арената. Докато минаваше покрай конюшните, попадна на сир Глендън Кълбото, който четкаше хубава дореста кобила.

– Да сте виждали Ег?

– Изтича покрай мен преди малко. – Сир Глендън извади от джоба си морков и го тикна в муцуната на кобилата. – Харесва ли ви? Лорд Костейн изпрати скуайъра си да я откупи, но му казах да си спести златото. Смятам да я задържа за себе си.

– Негово благородие няма да хареса това.

– Негово благородие каза, че съм нямал правото да си сложа огнено кълбо на щита. Че гербът ми трябвало да е горичка от женски върби. Негово благородие може да си го начука отзад.

Дънк не успя да сдържи усмивката си. И той самият се беше хранил на същата маса и се бе давил със същите противни ястия, поднасяни от такива като принц Ерион и сир Стефон Фосоуей. Изпитваше родство с наежения млад рицар. „Нищо чудно моята майка също да е била курва.“

– Колко коне спечелихте дотук?

Сир Глендън сви рамене.

– Изгубих им бройката. Мортимър Богс все още ми дължи своя. Каза, че по‑скоро би изял кобилата си, отколкото да допусне да я яхне някакво си родено от курва копеле. И е поработил с чука върху доспехите си, преди да ми ги изпрати. Целите са в дупки. Предполагам, че ще изкарам нещо от метала. – Тонът му бе по‑скоро тъжен, отколкото ядосан. – Имаше конюшня при… хана, в който отраснах. Работех там като момче и когато ми се отвореше възможност, измъквах конете навън, докато собствениците им бяха заети. Винаги съм бил добър с конете. Кранти, ездитни, състезателни, товарни, за оран, бойни – яздех ги всичките. Дори един дорнски пясъчен жребец. Един старец ме научи как да си правя сам копията. Мислех си, че ако покажа на всички колко съм добър, няма да имат друг избор, освен да ме признаят за син на баща си. Но те няма да го направят. Дори сега. Просто няма да го направят.

– Някои никога няма да го направят – каза му Дънк. – Каквото и да направите вие. Други обаче… не всички са еднакви. Срещал съм и свестни. – Замисли се за момент. – Когато турнирът приключи, смятам да продължа с Ег на север. Да постъпя на служба в Зимен хребет и да се сражавам за Старките срещу железните мъже. Можете да дойдете с нас.

Сир Арлън винаги бе казвал, че Северът е отделен свят. Едва ли някой там знаеше за Джени Петачето и Рицарят на Женските върби. „Никой няма да ти се смее там горе. Ще те познават само по меча ти и ще те съдят единствено според заслугите ти.“

Сир Глендън го изгледа подозрително.

– Защо ми е да го правя? Да не искате да кажете, че трябва да бягам и да се крия?

– Не. Просто си помислих… два меча са по‑добре от един. Пътищата не са така безопасни, както навремето.

– Това е вярно – с неохота отвърна младежът. – На баща ми обаче навремето било обещано място в Кралската гвардия. Смятам да спечеля белия плащ, който той така и не надянал.