Рицарят на Седемте кралства

– Чакай тук – каза Дънк на Ег. Момчето държеше повода на Гръм. Големият кафяв боен кон беше натоварен с оръжието и доспехите на Дънк, в това число и с новия му стар щит. „Рицарят на бесилото. Ама че некадърен тайнствен рицар се оказах.“ – Няма да се бавя.

Приведе глава и се наведе, за да мине през входа.

Външният вид на шатрата го остави неподготвен за комфорта, който откри вътре. Земята под краката му беше застлана с мирски килими с ярки цветове. Пухеното легло беше покрито с меки възглавнички, а в един железен мангал горяха благовония.

Сир Утор седеше на масата. Пред него имаше купчина златни и сребърни монети и гарафа вино. Броеше парите със скуайъра си, непохватен момък горе‑долу на възрастта на Дънк. От време на време Охлюва захапваше някоя монета или я оставяше настрани.

– Виждам, че имам още много да те уча, Уил – чу го да казва Дънк. – Тази монета е отчупена, а другата е рязана. А тази? – Между пръстите му затанцува златен дракон. – Гледай монетите, преди да ги вземеш. Ето, кажи ми какво виждаш.

Драконът полетя във въздуха. Уил се опита да го улови, но той отскочи от пръстите му и падна на земята. Скуайърът затърси монетата на четири крака. Накрая я намери и я завъртя два пъти между пръстите си.

– Тази е добра, милорд – рече той. – Има си дракон от едната страна и крал от другата…

Ъндърлийф хвърли поглед към Дънк.

– Обесения. Радвам се да видя, че мърдате, сир. Боях се, че съм ви убил. Ще бъдете ли така добър да обясните на моя скуайър естеството на драконите? Уил, дай монетата на сир Дънкан.

Дънк нямаше избор, освен да я вземе. „Свали ме от седлото, трябва ли да ме прави и на шут?“ Намръщи се, претегли монетата в ръка, огледа двете й страни, захапа я.

– Златна е, не е чегъртана или рязана. И на тегло ми се вижда добре. Аз също бих я приел, милорд. Какво не й е наред?

– Кралят.

Дънк се вгледа по‑внимателно. Лицето на монетата беше младо, гладко избръснато, красиво. Крал Ерис беше брадат на монетите си, също като стария крал Егон. Крал Дерон, който беше управлявал между тях, бе гладко избръснат, но ликът не бе неговият. Монетата не изглеждаше достатъчно изтъркана, за да е изсечена преди Егон Недостойния. Дънк се намръщи към думата под главата. „Пет букви.“ Изглеждаха му еднакви с онези от другите дракони. ДЕРОН, пишеше там, но Дънк познаваше лицето на Дерон Добрия, а това не бе неговото. Когато се вгледа отново, видя нещо странно във формата на буквите. Не беше…

– Демън – изтърси той. – Тук пише Демън . Само че никога не е имало крал Демън, а само…

– Претендента. По време на бунта си Демън Блекфир изсече свои монети.

– Но въпреки това е злато – възрази Уил. – А щом е злато, драконът би трябвало да е добър като всички останали, милорд.

Охлюва го шамароса.

– Кретен. Да, злато е. Бунтовническо злато. Предателско злато. Да имаш подобна монета е измяна, а да я разменяш – двойна измяна. Трябва да я претопя. – Отново удари шамар на скуайъра. – Махай се от очите ми. Двамата с добрия рицар имаме да обсъждаме това‑онова.

Уил побърза да се омете от шатрата.

– Заповядайте, седнете – любезно предложи сир Утор. – Желаете ли чаша вино?

В собствената си шатра Ъндърлийф изглеждаше съвсем различен.

„Охлювът се крие в черупката си“ – спомни си Дънк.

– Не, благодаря. – И подхвърли златната монета на сир Утор. „Предателско злато. Злато на Блекфир. Ег каза, че това е турнир на предатели, а аз не го послушах.“ Трябваше да се извини на момчето.

– Половин чаша – настоя Ъндърлийф. – Доколкото мога да преценя, имате нужда. – Напълни две чаши и подаде едната на Дънк. Без доспехите си приличаше повече на търговец, отколкото на рицар. – Дошли сте за откупа, предполагам.

– Точно така. – Дънк отпи от виното. Може би щеше да му помогне за ужасното главоболие. – Докарах коня си, както и оръжието и доспехите. Вземете ги, с моите поздравления.

Сир Утор се усмихна.

– И точно тук трябва да ви кажа, че се сражавахте доблестно.

Дънк се зачуди дали „доблестно“ не е любезен начин да кажеш „тромаво“.

– Много мило от ваша страна, но…

– Мисля, че не ме чухте правилно. Добри ми сир, ще бъде ли много дръзко от моя страна, ако ви попитам как станахте рицар?

– Сир Арлън от Пенитрий ме намери в Квартала на бълхите да гоня прасета. Предишният му скуайър загинал на Червена трева и му трябваше човек, който да се грижи за коня му и да му чисти ризницата. Обеща да ме научи да боравя с меч и копие и как да яздя, ако постъпя на служба при него, и аз се съгласих.

– Очарователна история… макар че ако бях на ваше място, щях да пропусна онази част с прасетата. Бихте ли ми казали къде е сир Арлън сега?

– Умря. Погребах го.

– Разбирам. У дома в Пенитрий ли го откарахте?

– Не знаех къде се намира. – Дънк никога не бе виждал Пенитрий. Сир Арлън рядко говореше за него, както и Дънк не обичаше да говори за Квартала на бълхите. – Погребах го на западния склон на един хълм, за да може да гледа залезите.

Походният стол изскърца застрашително под тежестта му.

Сир Утор седна на мястото си.