Рицарят на Седемте кралства

– Където и да е. Зимен хребет, Летен замък, Асшаи при Сянката. Няма значение, стига да не е тук. Вземете коня и доспехите си и се измъкнете през задната порта. Никой няма да забележи. Охлюва е зает да мисли за следващия двубой, а останалите не откъсват очи от схватките.

За миг изкушението взе връх. Докато имаше оръжие и кон, Дънк щеше да си остане криво‑ляво рицар. Без тях беше просто просяк. „Едър, но все пак просяк.“ Оръжието и доспехите му обаче вече принадлежаха на сир Утор. Както и Гръм. „По‑добре просяк, отколкото крадец.“ Навремето беше и двете в Квартала на бълхите, когато движеше с Плъшока, Рейф и Пудинга, но старецът го беше избавил от онзи живот. Знаеше какво би казал сир Арлън от Пенитрий на предложението на Слива. И тъй като сир Арлън бе мъртъв, Дънк го каза вместо него.

– Дори странстващият рицар има чест.

– Значи ще предпочетете да умрете с неопетнена чест, отколкото да живеете без нея? Спестете ми отговора си, знам какво ще кажете. Вземете момчето си и бягайте, рицарю обесник. Преди гербът ви да се превърне във ваша съдба.

Дънк настръхна.

– Откъде можете да знаете съдбата ми? Или може би сте я сънували като Джон Цигуларя? И какво знаете за Ег?

– Знам, че за яйцата е добре да стоят по‑далеч от тигана – отвърна Слива. – Бели стени не е здравословно място за момчето.

– А вие как се представихте на двубоя, сир? – попита го Дънк.

– О, не рискувах да изляза на арената. Поличбите не бяха добри. Между другото, кой според вас ще спечели драконовото яйце?

„Не и аз“ – помисли си Дънк.

– Седемте сигурно знаят. Не и аз.

– Опитайте да предположите, сир. Все пак имате две очи.

Дънк се замисли за момент.

– Цигуларя?

– Много добре. Бихте ли обяснили защо мислите така?

– Просто… имам предчувствие.

– Аз също – рече Мейнард Слива. – Лошо предчувствие за всеки мъж или момче, които са достатъчно неразумни да се изпречат на пътя на Цигуларя.

Ег четкаше Гръм пред палатката, но погледът му беше отнесен някъде надалеч. „Момчето приема тежко загубата ми.“

– Достатъчно – извика му Дънк. – Още малко и Гръм ще стане плешив като теб.

– Сир? – Ег пусна четката. – Знаех си, че някакъв си тъп охлюв не може да ви убие, сир.

И го прегърна.

Дънк взе опърпаната му шапка и я нахлупи на собствената си глава.

– Майстерът каза, че си се измъкнал с доспехите ми.

Ег възмутено грабна шапката си.

– Почистих ризницата и излъсках наколенниците, налакътниците и нагръдника, сир, но шлемът ви е пукнат и вдлъбнат там, където удари накрайникът на сир Утор. Ще трябва да го дадете на ковача да го изчука.

– Сир Утор да го дава за изчукване. Нали вече е негов. – „Няма кон, няма меч, няма броня. Може пък онези джуджета да се съгласят да ме включат в трупата си. Смешна картинка ще бъде – шест джуджета, налагащи великан със свински мехури.“ – Гръм също е негов. Ела. Ще му ги поднесем и ще му пожелаем успех в следващите двубои.

– Сега ли, сир? Нима няма да откупите Гръм?

– С какво, момко? С камъчета и овчи барабонки ли?

– Мислех си за това, сир. Ако успеете да заемете…

– Никой няма да ми заеме такава сума, Ег – прекъсна го Дънк. – А и защо да го прави? Кой съм аз? Едър глупак, който се наричаше рицар, докато някакъв охлюв с пръчка едва не му отнесе главата?

– Е, тогава можете да вземете Дъжд, сир. Аз отново ще яхна Майстер. Ще отидем в Летен замък. Там можете да постъпите на служба при баща ми. Конюшните му са пълни с коне. Можете да си изберете не само боен, но и ездитен.

Ег имаше най‑добри намерения, но Дънк не можеше да се върне в Летен замък с подвита опашка. Не и по този начин, без пукната пара и бит, търсещ служба, без дори да има меч, който да предложи.

– Момко – рече той, – много мило от твоя страна, но не искам трохи от масата на лорд баща ти, нито пък от конюшните му. Може би е време пътищата ни да се разделят.

Дънк винаги можеше да влезе в Градската стража на Ланиспорт или Староград – там харесваха едри мъже. „Блъскал съм си тиквата във всяка греда на всяка кръчма от Ланиспорт до Кралски чертог. Може пък да е време ръстът ми да ми спечели малко пари вместо цицини.“ Но стражниците нямаха скуайъри.

– Научих те на всичко, което мога, а то не е много. За теб ще е по‑добре някой майстор на оръжието да поработи върху обучението ти. Някой свиреп стар рицар, който знае от кой край се държи копието.

– Не искам майстор на оръжието – отвърна Ег. – Искам вас. Ами ако използвам моя…

– Не. Никакви такива. Да не съм чул. Иди да вземеш оръжията ми. Ще ги предадем на сир Утор с моите поздравления. Трудните неща стават само по‑трудни, като се отлагат.

Ег срита земята. Лицето му беше посърнало също като шапката.

– Слушам, сир. Както заповядате.

Отвън шатрата на сир Утор беше съвсем проста – голяма квадратна кутия от сиво‑кафяв брезент, закрепен за земята с конопени въжета. Сребърен охлюв красеше централния стълб над дълго сиво знаме, но това бе единствената украса.