Рицарят на Седемте кралства

– Имам си доспехи и по‑добър кон от вашите. Какво да правя с някаква стара кранта и торба огъната броня и ръждива ризница?

– Пейт Стоманата изработи тези доспехи – каза Дънк и в гласа му прозвуча гняв. – Ег полагаше добри грижи за тях. По ризницата ми няма нито едно петънце ръжда, а стоманата е добра и яка.

– Яка и тежка – оплака се сир Утор. – И твърде голяма за човек с нормални размери. Вие сте необичайно едър, Дънкан Високия. Колкото до коня ви, той е твърде стар за езда и твърде жилав, за да става за ядене.

– Гръм не е така млад, както беше навремето – призна Дънк. – И доспехите ми са големи, както казвате. Можете обаче да ги продадете. В Ланиспорт и Кралски чертог има много ковачи, които с радост ще ви освободят от този товар.

– Срещу една десета от стойността му – каза сир Утор. – И то само за да претопят метала и да го използват. Не. Трябва ми сладко сребро, а не старо желязо. Монети на кралството. И тъй, желаете ли да откупите снаряжението си, или не?

Дънк намръщено завъртя чашата в ръцете си. Беше от тежко сребро, с редица златни охлюви, инкрустирани по ръба. Виното също беше златисто и упоително на вкус.

– Ако желанията бяха риби, да, бих платил. С радост. Само че…

– … нямате два елена, които да сключат рога.

– Ако… ако се съгласите да ми заемете коня и доспехите, мога да ви платя откупа по‑късно. След като намеря парите.

Охлюва изглеждаше развеселен.

– И къде ще ги намерите, ако смея да попитам?

– Бих могъл да постъпя на служба при някой лорд или… – Трудно му беше да изговаря думите. Караха го да се чувства като просяк. – Може да минат няколко години, но ще ви платя. Кълна се.

– В честта ви на рицар?

Дънк се изчерви.

– Мога да поставя знака си на пергамент.

– Драскулка на странстващ рицар върху някакво си листче? – Сир Утор завъртя очи. – Ще става само за триене на задник и за нищо друго.

– Вие също сте странстващ рицар.

– А сега ме обиждате. Аз отивам там, където си поискам, и не служа на друг освен на себе си, това е вярно… но минаха много години, откакто за последен път съм спал под крайпътна ограда. Намирам хановете за много по‑удобни. Аз съм турнирен рицар, най‑добрият, когото ще срещнете някога.

– Най‑добрият? – Арогантността му ядоса Дънк. – Смеещата се буря надали би се съгласил, сир. Нито Лео Дългия трън или Звяра от Бракън. На Ашфордски лъг никой не спомена охлюви. Как ще го обясните, щом сте толкова прочут турнирен шампион?

– Да сте ме чували да се наричам шампион? Това означава известност. По‑скоро бих хванал шарка. Благодаря, но не. Да, ще спечеля следващия си двубой, но на финала ще падна. Бътъруел дава трийсет дракона за рицаря на второ място и това ми е достатъчно… наред с няколко добри откупа и дяловете от залозите. – Той посочи купчините сребърни елени и златни дракони на масата. – Изглеждате здрав момък, че и много едър. Размерът винаги впечатлява глупците, макар да не означава нищо на турнир. Уил успя да достигне залози три към едно срещу мен. Лорд Шони заложи пет към едно, глупакът му с глупак. – Взе един сребърен елен и го завъртя като пумпал с ловко движение на дългите си пръсти. – Сега е ред на Стария вол да се катурне. После на Рицарят на Женските върби, ако издържи дотогава. Предвид предпочитанията би трябвало да получа чудесни залози и срещу двамата. Простият народ обича селските си герои.

– Във вените на сир Глендън тече кръвта на герой – изтърси Дънк.

– О, надявам се да е така. Кръвта на герой лесно ще вдигне залога на две към едно. Ако беше курвенска кръв, нещата нямаше да са толкова розови. Сир Глендън при всеки удобен случай говори за баща си, но да сте го чували да споменава майка си? Има основателни причини да не го прави. Роден е от лагерна курва. Наричаха я Джени. Допреди Червена трева й викаха Джени Петачето. В нощта преди битката изчука толкова мъже, че след това стана известна като Червената Джени. Огненото кълбо е минал през леглото й преди това, не се съмнявам, но същото се отнася и за поне сто други мъже. Приятелят ни Глендън си въобразява твърде много, ако питате мен. А дори няма огненочервена коса.

„Кръвта на герой“ – помисли си Дънк.

– Но казва, че е рицар.

– О, това си е съвсем вярно. Момчето и сестра му израснали в един бардак на име „Женски върби“. След като Джени Петачето умряла, другите курви се грижели за тях и закърмили момчето с измислената от майка му приказка, че бил от семето на Огненото кълбо. Един стар скуайър, който живеел наблизо, обучил момчето, доколкото може да се нарече обучение, в замяна на ейл и путки, но като обикновен оръженосец не можел да направи малкото копеле рицар. Преди половин година обаче няколко рицари случайно минали през бардака и някой си сир Морган Дънстейбъл на пияна глава харесал сестрата на сир Глендън. Оказало се обаче, че сестрата била все още девица, а Дънстейбъл нямал достатъчно пари, за да плати за цветчето й. И пазарлъкът станал. Сир Морган обявил брат й за рицар, направо в „Женски върби“ пред двайсет свидетели, а след това сестричката го завела горе и му позволила да й откъсне цветенцето. Та така.