Рицарят на Седемте кралства

– В‑вие му върнахте коня и бронята и не взехте откуп, помня – заломоти той. – Стареца… сир Арлън, той ми каза, че сте душата на рицарското благородство и че един ден Седемте кралства ще са сигурни във вашите ръце.

– Не и за много години все още, моля се на боговете – каза принц Белор.

– Не – отвърна Дънк с ужас. За малко да каже: „Нямах предвид, че кралят трябва да умре“, но се спря навреме. – Извинете, милорд… ваше височество исках да кажа.

Спомни си със закъснение, че едрият мъж с посребрялата брада се беше обърнал към принц Белор като към брат. „Той също е от кръвта на дракона, какъв проклет глупак съм!“ Можеше да е само принц Мекар, най‑младият от четиримата синове на крал Дерон. Принц Ерис беше пристрастен към книгите, а принц Регар беше луд, мекушав и болнав. Едва ли някой от двамата щеше да е прекосил половината владение, за да присъства на турнир, но за Мекар разправяха, че е страховит воин, макар и винаги в сянката на най‑големия си брат.

– Желаете да се включите в игрите, тъй ли? – попита принц Белор. – Това решава главният уредник на игрите, но не виждам причина да ви откаже.

Стюардът кимна.

– Както кажете, милорд.

Дънк понечи да изломоти нещо за благодарност, но принц Мекар го прекъсна:

– Добре, сир, благодарен сте. Хайде, оставете ни сега.

– Трябва да извините благородния ми брат, сир – каза принц Белор. – Двама от синовете му са се залутали по пътя насам и той се бои за тях.

– Пролетните дъждове са повишили много от потоците – каза Дънк. – Може би принцовете само са се забавили.

– Не дойдох тук за да взимам съвет от странстващ рицар – заяви принц Мекар на брат си.

– Можете да си ходите, сир – обърна се любезно принц Белор към Дънк.

– Да, милорд. – Той се поклони и се обърна.

Но преди да е излязъл, принцът извика след него:

– Сир. Още нещо. Не сте от кръвта на сир Арлън, нали?

– Да, милорд. В смисъл, не. Не съм.

Принцът кимна към очукания щит на ръката на Дънк и крилатия бокал на него.

– По закон само роден син има право да наследи доспехите на рицар. Трябва на всяка цена да си намерите нов девиз, сир, свой собствен герб.

– Ще си намеря. Отново ви благодаря, ваше височество. Ще се бия храбро, ще видите.

„Храбро като Белор Копиетрошача“, казваше често старецът.

Винарите и продавачите на наденици въртяха оживена търговия, а курвите обикаляха дръзко между щандове и павилиони. Някои бяха достатъчно хубави, особено едно червенокосо момиче. Дънк неволно се зазяпа в гърдите й, както подскачаха под хлабавата й риза, докато кършеше бедра покрай него. Помисли за среброто в кесията си. „Мога да я имам, ако поискам. Звънът на монетите ми ще й хареса и бих могъл да я заведа до бивака ми и да я имам цялата нощ, ако поискам.“ Не беше лягал с жена, а доколкото знаеше, можеше да умре още в първия си двубой. Турнирите можеше да са опасни… но курвите също можеше да са опасни, старецът го бе предупреждавал за това. „Може да ме ограби, докато спя, и какво ще направя тогава?“ Така че когато червенокосото момиче му хвърли поглед през рамо, Дънк поклати глава и се отдалечи.

Намери Ег при кукленото представление, седнал на земята с кръстосани крака и придърпал качулката на наметалото си напред, за да скрие голата си глава. Момчето се беше уплашило да влезе в замъка, което Дънк си обясни колкото със срам, толкова и с плахост. „Смята се за недостоен да се меси с лордове и дами, за принцове да не говорим.“ Същото беше и с него, докато бе малък. Светът извън Квартала на бълхите беше колкото възбуждащ, толкова и плашещ. „На Ег Буцата му трябва време, нищо повече.“ Засега като че ли беше по‑добре да даде на малкия няколко медни петака и да го остави да се позабавлява сам между щандовете, отколкото да го мъкне със себе си в замъка против желанието му.

Тази сутрин кукловодите играеха историята за Флориан и Джонквил. Дебелата жена от Дорн движеше Флориан в пъстрите му доспехи, докато високото момиче държеше конците на Джонквил.

– Никакъв рицар не сте – говореше, докато устата на куклата се отваряха и затваряха. – Познавам ви. Вие сте Флориан Глупака.

– Да, милейди – отвърна другата кукла коленичила. – Най‑големият глупак, живял някога, и също толкова голям рицар.

– Глупак и рицар? – удиви се Джонквил. – Никога не бях чувала такова нещо.

– Мила лейди – рече Флориан, – всички мъже са глупаци и всички мъже са рицари, опре ли до жени.

Беше добро представление, тъжно и мило едновременно, с оживен бой с мечове накрая и един хубаво изрисуван великан. Когато свърши, дебелата жена тръгна между тълпата да събира монети, докато момичето заприбира куклите.

Дънк взе Ег и отидоха при момичето.

– Милорд? – Тя го погледна косо, с лека усмивка. Беше с една глава по‑ниска от него, но все пак по‑висока от всички други момичета наоколо.

– Много хубаво беше – заговори Ег въодушевено. – Харесва ми как ги карате да се движат, Джонквил и дракона, и всички. Видях едно куклено представление миналата година, но всички се движеха много рязко. Вашите са по‑плавни.

– Благодаря ти – отвърна тя любезно на момчето.