Рицарят на Седемте кралства

– Искаш да кажеш, че по‑скоро би яхнал курва, отколкото кон – каза първият. Едър на ръст и силен, принцът – със сигурност беше принц – носеше кожен бригандин със сребърни пъпки под тежко черно наметало, обшито с хермелин. По бузите му имаше белези от шарка, едва прикрити от сребристата му брада. – Не е нужно да ми напомняш за слабостите на сина ми, братко. Той е само на осемнайсет години. Може да се промени. Ще се промени, проклети богове, или ще го убия, заклевам се.

– Не ставай пълен глупак. Дерон е това, което е, но все пак е твоята и моята кръв. Не се съмнявам, че сир Роланд ще го намери и ще го доведе, и Егон с него.

– Когато турнирът е свършил, може би.

– Ерион е тук. Във всеки случай е по‑добър с пиката от Дерон, ако ни притеснява турнирът.

Дънк вече можеше да види говорещия. Седеше на висок стол, със сноп пергаменти в едната ръка, а лорд Ашфорд бе надвиснал до рамото му. Дори седнал като че ли беше с цяла глава по‑висок от другите, ако се съдеше по дългите прави крака, изпънати пред него. Късо подрязаната му коса беше тъмна и прошарена със сиво, волевата брадичка – гладко обръсната. Носът му изглеждаше сякаш е чупен неведнъж. Макар да беше облечен много просто, със зелен жакет, кафява мантия и протрити ботуши, в него имаше някаква тежест, усещане за сила и увереност.

На Дънк му мина през ума, че се е натъкнал на нещо, което не трябваше изобщо да е чул. „Май е най‑добре да си ида и да се върна по‑късно“, реши той. Но вече беше много късно. Принцът със сребристата брада изведнъж го забеляза и попита грубо:

– Кой си ти и защо нахълта така при нас?

Дънк пристъпи колебливо напред, без да знае какво се очаква от него. Хвърли поглед към Плъмър, но не получи подкрепа оттам. Мършавият стюард, който беше толкова енергичен предния ден, сега стоеше смълчан и забил поглед в плочите на пода.

– Милорди – заговори Дънк. – Помолих сир Манфред Дондарион да гарантира за мен, за да мога да се включа в игрите, но той отказва. Казва, че не ме познава. Сир Арлън служи при него обаче, заклевам се. Имам меча и щита му, аз…

– Щит и меч не правят рицар – заяви лорд Ашфорд, едър плешив мъж с кръгло червендалесто лице. – Плъмър ми говори за вас. Дори да приемем, че тези доспехи са били на този сир Арлън от Пенитрий, като нищо може да сте го намерили умрял и да сте ги откраднали. Освен ако нямате някое по‑добро доказателство за твърдението си, нещо написано или…

– Помня сир Арлън от Пенитрий – каза тихо мъжът на стола. – Никога не е печелил турнир, доколкото знам, но и никога не се е опозорявал. При Кралски чертог преди шестнайсет години събори лорд Стоукуорт и Копелето на Харънхъл в мелето, а много години преди това при Ланиспорт смъкна от коня самия Сив лъв. Лъва не беше толкова сив тогава, разбира се.

– Разказвал ми е за това много пъти – каза Дънк.

Високият мъж го изгледа замислено.

– Тогава помниш истинското име на Сивия лъв, не се съмнявам.

За миг в главата на Дънк нямаше нищичко. „Хиляда пъти старецът ми е разправял историята, хиляда пъти, Лъва, Лъва, името му, името му, името му…“ Беше на ръба на отчаянието, когато изведнъж му дойде.

– Сир Дамън Ланистър! – извика той. – Сивия лъв! Сега е лорд на Скалата на Кастърли.

– Така е – каза любезно високият мъж. – И утре излиза на арената. – Размаха снопа листа в ръката си.

– Как е възможно да помните някакъв незначителен странстващ рицар, който случайно е смъкнал от коня Дамън Ланистър преди шестнайсет години? – каза намръщен принцът със сребристата брада.

– Навикнал съм да научавам всичко за противниците си.

– Защо ще благоволите да излезете на двубой със странстващ рицар?

– Беше преди девет години, при Бурен край. Лорд Баратеон проведе турнир с пики, за да отпразнува раждането на свой внук. Жребият постави сир Арлън за мой противник в първия двубой. Счупихме четири пики преди най‑сетне да го сваля от коня.

– Седем – настоя Дънк, – и беше срещу принца на Драконов камък! – Веднага щом думите излязоха от устата му съжали, че не може да ги върне. „Дънк дръвника, тъп като стена на замък“, все едно чу мърморенето на стареца.

– Така беше. – Принцът със счупения нос се усмихна любезно. – Разказът расте с разказването, знам. Не мислете лошо за стария си господар, но пиките бяха само четири, опасявам се.

Дънк можеше да е само благодарен, че в залата е сумрачно. Знаеше, че ушите му са червени.

– Милорд. – „Не, и това е погрешно.“ – Ваше височество. – Падна на колене и наведе глава. – Както казвате, четири, не исках да… Аз никога… Старецът, сир Арлън, често казваше, че съм тъп като стена на замък и бавен като зубър.

– И силен като зубър, както ви гледам – каза сир Белор Копиетрошача. – Нищо лошо не е станало, сир. Станете.

Дънк се вдигна на крака, зачуден трябва ли да задържи главата си наведена, или му е позволено да погледне принц в лицето. „Говоря с Белор Таргариен, принц на Драконов камък, Ръка на краля и пряк наследник на Железния трон на Егон Завоевателя.“ Какво можеше да дръзне да каже един странстващ рицар на такава особа?