Рицарят на Седемте кралства

– Има дупки за въздух. Забралата са уязвими места. – Пейт Стоманата го беше казал. „Ако знаеше колко много рицари са получавали стрела в окото, когато вдигнат забралото за глътка хладен въздух, никога не би искал такъв“, така беше казал.

– И гребен няма – подхвърли Ег. – Най‑прост шлем.

Дънк смъкна шлема.

– Прост е добре за такива като мен. Виждаш ли колко лъскава е стоманата? Твоя задача ще е да я поддържаш така. Знаеш ли как да лъскаш ризница?

– В бъчва с пясък – каза момчето. – Но вие нямате бъчва. Купихте ли и павилион, сир?

– Не взех чак толкова добра цена. – „Момчето е опасно дръзко, трябва да му го избия това.“ Знаеше, че няма да го направи обаче. Харесваше му дързостта. Самият той трябваше да е по‑дързък. „Скуайърът ми е по‑смел от мен, и по‑умен.“ – Добре си се справил тук, Ег – каза му Дънк. – Утре заранта ще дойдеш с мен. Да видиш полето на турнира. Ще купим овес за конете и пресен хляб за нас. Може би и сирене, продават добро сирене на един от щандовете.

– Няма да трябва да ходя в замъка, нали?

– Защо не? Един ден смятам да живея в замък. Надявам се да си спечеля място на трапезата при господарите.

Момчето си замълча. „Сигурно го е страх да влезе в господарски замък – прецени Дънк. – Нормално е да се очаква. Ще го надрасне с времето.“ Загледа отново бронята си с възхищение, зачуден колко ли дълго ще я носи.

Сир Манфред беше слаб мъж с кисела физиономия. Носеше черна връхна туника с пурпурната мълния на дома Дондарион, но Дънк бездруго щеше да си го е спомнил по буйната грива на червено‑златистата му коса.

– Сир Арлън служи на лорд баща ви, когато с лорд Карън прогониха Краля Хищник от Червените планини, сир – каза той, коленичил. – Бях още момче тогава, но му бях скуайър. Сир Арлън от Пенитрий.

Сир Манфред се намръщи.

– Не. Не го знам. Нито тебе, момче.

Дънк му показа щита на стареца.

– Това беше гербът му, крилатият бокал.

– Милорд баща ми взе осемстотин рицари и близо четири хиляди пешаци в планините. Не мога да помня всеки един от тях, нито какви щитове са носили. Може и да сте били с нас, но… – Сир Манфред сви рамене.

Дънк онемя за миг. „Стареца получи рана в служба на баща ти, как може да си го забравил?“

– Няма да ми разрешат да се състезавам, ако някой рицар или лорд не гарантира за мен.

– Мен какво ме засяга? – отвърна сир Манфред. – Достатъчно ви отделих от времето си, сир.

Ако се върнеше в замъка без сир Манфред, беше загубен. Дънк хвърли око на пурпурната мълния, извезана на черната вълна на туниката на сир Манфред, и каза:

– Помня разказа на баща ви в лагера как домът ви се сдобил с герба си. Една бурна нощ, когато първият от родословната ви линия носел съобщение през Дорнските блата, стрела убила коня му и го проснала на земята. Двама дорнци дошли от тъмното, с ризници и с гривести шлемове. Мечът му се счупил под него, когато паднал. Като видял това, си помислил, че е обречен. Но щом дорнците се приближили да го посекат, от небето паднала мълния. Била ярка и огненочервена и се разцепила, поразила дорнците в стоманата и ги убила на място. Съобщението донесло победа на Бурния крал над дорнците и от благодарност той издигнал вестоносеца в лорд. Бил първият лорд Дондарион, тъй че взел за свой герб раздвоена пурпурна мълния на черно поле, опръскано със звезди.

Дънк смяташе, че разказът ще впечатли сир Манфред, но беше сгрешил много.

– Всяко кухненско ратайче или коняр, който е служил на баща ми, чува тази история рано или късно. Това, че я знаете, не ви прави рицар. Вървете си, сир.

Дънк се върна в замъка Ашфорд с натежало сърце, зачуден какво да каже на Плъмър, та да му дадат право да се състезава. Но стюарда го нямаше в стаичката на кулата. Един страж му каза, че може да го намери в Голямата зала.

– Да изчакам ли тук? – попита Дънк. – Колко ще се забави?

– Откъде да знам? Прави каквото искаш.

Голямата зала не беше толкова голяма като за зала, но пък и Ашфорд беше малък замък. Дънк влезе през странична врата и веднага зърна стюарда. Стоеше с лорд Ашфорд и още десетина други мъже на горната платформа на залата. Тръгна към тях покрай стена, накичена с вълнени пана с плодове и цветя.

– … по‑притеснен, ако бяха ваши синове, не се съмнявам – говореше един ядосан мъж, когато Дънк се приближи. Правата му коса и подрязана брада бяха толкова светли, че изглеждаха бели в сумрака на залата, но когато Дънк се приближи още, видя, че цветът е всъщност светлосребрист, прошарен със златно.

– Дерон го е правил и преди – отвърна му друг. Плъмър бе застанал така, че пречеше на Дънк да види говорещия. – Не трябваше изобщо да му заповядваш да се включва в списъците. За него има толкова място на турнирно поле, колкото за Ерис или Регел.