Рицарят на Седемте кралства

Когато зашляпа обратно през брода към южния бряг на Какълсвент, утрото беше почти изтекло и полето на турнира отново бе оживяло. Винарите и продавачите на наденици въртяха оживена търговия, една танцуваща мечка подскачаше тромаво под свирнята на господаря си, а един певец пееше „Мечока, мечока, и девицата красива“, жонгльори жонглираха, а кукловодите тъкмо довършваха поредния бой.

Дънк се спря да погледа как ще убият дървения дракон. Когато куклата рицар му отсече главата и червените стърготини – кръв – се пръснаха по тревата, се засмя високо и хвърли два медни петака на момичето.

– Един за снощи – извика й. Тя хвана монетите във въздуха и на свой ред му хвърли най‑сладката усмивка, която бе виждал.

„На мен ли се усмихва, или на монетите?“ Дънк нямаше опит с момичета и те го притесняваха. Веднъж, преди три години, когато кесията на стареца се беше издула след половин година служба на слепия лорд Флорент, сир Арлън му беше казал, че е време да го заведе в бардак и да го направи мъж. Беше се напил обаче и когато изтрезня, не помнеше. Дънк беше твърде смутен, за да му напомни. А и бездруго не беше сигурен дали иска курва. Като не можеше да има благородна девица като истински рицар, искаше му се поне да има някоя, която да го харесва повече от среброто му.

– Ще пиеш ли един рог ейл? – попита той момичето с куклите, докато то гребеше дървените стърготини – кръв – и ги пъхаше в дракона. – С мен, искам да кажа? Или наденичка? Опитах една снощи и беше добра. От свинско са, мисля.

– Благодаря ви, милорд, но имаме друго представление. – Момичето се изправи и изтича към навъсената дебела жена от Дорн, която движеше кукления рицар, а той остана сам и се почувства глупаво. Хареса му как тичаше обаче. „Хубаво момиче, и високо. Няма да трябва да коленича, за да я целуна тази.“ Знаеше как се целува. Едно кръчмарско слугинче му беше показало една нощ в Ланиспорт, преди година, но беше толкова ниско, че трябваше да се качи на масата, за да стигне до устните му. Ушите му пламнаха от спомена. Какъв глупак беше! За двубой трябваше да мисли, не за целуване.

Дърводелците на лорд Ашфорд варосваха високите до кръста дървени прегради, които щяха да разделят дуелиращите се. Дънк погледа работата им. Имаше пет пътеки, изпънати от север на юг, тъй че никой от състезателите да не язди срещу слънцето. На източната страна на пътеките беше вдигната стоянка за зрители на три тераси, с оранжев балдахин, да пази лордовете и дамите от дъжд и слънце. Повечето щяха да седят на пейки, но в центъра на платформата бяха вдигнати четири стола с високи гърбове, за лорд Ашфорд, прекрасната девица и гостуващите принцове.

На източния край на ливадата беше поставен стълб с мишена и десетина рицари се упражняваха на него, завъртаха го всеки път, щом удареха натрошения щит, провесен на единия край на страничния лост. Дънк видя как Звяра на Бракън мина по реда си, а после лорд Карън от Блатата. „Нямам толкова добра стойка на седлото като тях“, помисли притеснено.

Другаде тренираха спешени мъже, налитаха си с дървени мечове, а оръженосците им стояха отстрани и ревяха мръсни ругатни. Дънк загледа двама: нисък набит младеж, който се опитваше да отбива ударите на мускулест рицар, жилав и пъргав като котка. На щитовете на двамата бе нарисувана червената ябълка на Фосоуей. Щитът на по‑младия скоро бе посечен и натрошен на парчета.

– Ето ви ябълка, още неузряла – рече по‑старият и удари другия по шлема. По‑младият Фосоуей, насинен и плувнал в кръв, се предаде. Противникът му почти не беше задъхан. Вдигна забралото си, огледа се и като видя Дънк, подвикна: – Ей, ти там. Да, ти, големия. Рицарят на крилатия бокал. Това дето го носиш дълъг меч ли е?

– Мой е по право – защити се Дънк. – Аз съм сир Дънкан Високия.

– А аз съм сир Стефон Фосоуей. Смееш ли да се пробваш с мен, сир Дънкан Високия? Добре ще е да кръстосам меч с някой нов. Братовчед ми още не е узрял, както видя.

– Направете го, сир Дънкан – подкани го набитият Фосоуей, щом смъкна шлема си. – Може да не съм узрял, но добрият ми братовчед е гнил до сърцевината. Избийте му семето.

Дънк поклати глава. Защо го въвличаха в свадата си тези лордчета? Не искаше изобщо да се забърква.

– Благодаря ви, сир, но имам да уредя едни неща.

Притеснен беше с толкова много пари. Колкото по‑скоро платеше на Пейт Стоманата и получеше бронята си, толкова по‑щастлив щеше да е.

Сир Стефон го изгледа презрително.

– Рицарят скитник имал да урежда неща. – Озърна се и си намери друг възможен противник, който се шляеше наблизо. – Сир Гранс, добра среща. Елате да се пробвате с мен. Знам всеки хилав номер, който братовчед ми Раймън е усвоил, а сир Дънкан май трябва да се връща при плетовете си[2]. Хайде, елате.