Рицарят на Седемте кралства

Не му бяха разрешили да говори повече с Ег, след като войниците на лорд Ашфорд ги бяха насмели всички при кукленото представление. Нито с Раймън, нито с Тансел, с никого, нито дори със самия лорд Ашфорд. Зачуди се дали изобщо ще види някого от тях отново. Доколкото знаеше, щяха да го държат в тази стаичка, докато умре. „Какво си мислех, че ще стане? – помисли си с горчивина. – Съборих син на принц и го ритнах в лицето.“

Под тези сиви небеса пищните облекла на знатните лордове и велики шампиони нямаше да изглеждат толкова великолепно като предния ден. Слънцето, затулено зад облаците, нямаше да къпе с блясъка си стоманените им шлемове, нито щеше да кара златните им и сребърни украси да блещукат и искрят, но все пак Дънк съжаляваше, че няма да е сред тълпата и да гледа. Щеше да е добър ден за странстващи рицари, за мъже в проста ризница и коне без броня.

Но можеше да ги чува поне. Роговете на херолдите кънтяха добре, а от време на време ревът на тълпата му подсказваше, че някой е паднал или се е вдигнал, или е направил нещо особено дръзко. Чуваше смътно и тропот на конски копита, а по‑нарядко и трясък на мечове или пукот на прекършена пика. Трепваше всеки път, щом чуеше последното – напомняше му за звука, който издаде пръстът на Тансел, когато Ерион го счупи. Имаше и други звуци също така, по‑наблизо: стъпки в коридора пред вратата, чаткането на копита в двора долу, викове, отекващи от стените на замъка. Понякога заглушаваха шума от турнира. И толкова по‑добре според Дънк.

– Един странстващ рицар е най‑истинският сорт рицар, Дънк – беше му казал старецът веднъж, много, много отдавна. – Другите рицари служат на лордове, които ги държат или които им дават земи, но ние служим където пожелаем, на хора, в чиито каузи вярваме. Всеки рицар се заклева да защитава бедните и невинните, но ние най‑добре спазваме клетвата, мисля. – Странно колко силен изглеждаше този спомен. Дънк почти бе забравил тези думи. А може би и старецът ги беше забравил към края.

Утрото премина в следобед. Далечните звуци от турнира заглъхнаха и замряха. В килията взе да се смрачава, но Дънк още седеше на перваза на прозореца, загледан навън в усилващия се мрак, и се мъчеше да не обръща внимание на празния си корем.

А после чу стъпки и дрънчене на железни ключове. Разгъна се и се смъкна на крака, щом вратата се отвори. Вътре нахлуха двама стражи, единият носеше светилник. След тях влезе слуга с поднос с храна. Зад него беше Ег.

– Оставете лампата и храната и излезте – каза им момчето.

Подчиниха се, макар Дънк да забеляза, че оставиха дървената врата открехната. Миризмата на ядене го подсети колко е прегладнял. Имаше топъл хляб и мед, купа с яхния от грах, шиш с печен лук и добре препечено месо. Той седна до подноса, разчупи хляба, лапна един залък и подхвърли:

– Няма нож. Мислят си, че ще те намушкам ли, момче?

– Не ми казаха какво си мислят. – Ег носеше плътен черен вълнен жакет, надиплен на кръста и с дълги ръкави, обшити с червен сатен. На гърдите му бе пришит триглавият дракон на дома Таргариен. – Чичо ми каза, че трябва смирено да помоля за прошка затова, че те подведох.

– Чичо ти. Това трябва да е принц Белор.

Момчето изглеждаше окаяно.

– Изобщо не исках да лъжа.

– Но излъга. За всичко. Като почнем с името ти. Никога не бях чувал за принц Ег.

– Това е краткото за Егон. Брат ми Емон ме нарече Ег. Той сега е в Цитаделата, учи се да става майстер. И Дерон също ме нарича Ег понякога, както и сестрите ми.

Дънк вдигна шиша и захапа парче месо. Козе, овкусено с някаква господарска подправка, която никога не бе вкусвал. По брадичката му закапа мазнина.

– Егон. Разбира се, че ще е Егон. Като Егон Дракона. Колко Егоновци са били крале?

– Четирима – каза момчето. – Четирима Егоновци.

Дънк сдъвка, преглътна и си отчупи още хляб.

– Защо го направи? Някаква шега ли беше, да се помайтапиш с глупавия скитащ рицар?

– Не. – Очите на момчето се напълниха със сълзи, но то стоеше мъжки на мястото си. – Трябваше да стана скуайър на Дерон. Той е най‑големият ми брат. Научих всичко, което трябваше да знам, за да бъда оръженосец, но Дерон не е много добър рицар. Не искаше да дойде на турнира, тъй че след като напуснахме Летен замък се измъкна от ескорта ни, само че вместо да се върне, продължи към Ашфорд, като мислеше, че никога няма да ни търсят натам. Той ми обръсна главата. Знаеше, че баща ми ще прати хора да ни заловят. Косата на Дерон е обикновена, светлокафеникава, нищо особено, но моята е като на Ерион и на баща ми.

– Кръвта на дракона – каза Дънк. – Сребристозлатна коса и виолетови очи, всички знаят това. – „Тъп си като стена на замък, Дънк.“

– Да. Тъй че Дерон я обръсна. Смяташе да се скрием, докато свърши турнирът. Само че тогава ти ме взе за конярче и… – Наведе очи. – Не ме интересуваше дали Дерон ще се бие, или не, но исках да съм скуайър на някого . Съжалявам, сир. Наистина.

Дънк го погледна замислено. Знаеше какво е да искаш нещо толкова ужасно, че да си готов да изречеш чудовищна лъжа само за да се доближиш до него.