Рицарят на Седемте кралства

– Аз… – почна Дънк. – Ваше височество, аз… – „Те изобщо не го мислеха като измяна. Беше само един дървен дракон, изобщо не мислеха да намекват за кралски принц.“ Това искаше да каже, но думите го бяха изоставили. Хич го нямаше с думите.

– Имате друг избор обаче – каза кротко принц Белор. – Дали е по‑добър избор, или по‑лош, не мога да кажа, но ви напомням, че всеки рицар, обвинен в престъпление, има правото да настои за съд чрез двубой. Тъй че ви питам отново, сир Дънкан Високия: колко добър рицар сте? Искрено?

– Съд на седемте – каза с усмивка принц Ерион. – Това е мое право, мисля.

Принц Белор забарабани с пръсти по масата и се намръщи. Вляво от него лорд Ашфорд кимна замислено.

– Защо? – запита строго принц Мекар и се наведе към сина си. – Страх ли те е да се изправиш сам срещу този скитник рицар и да оставиш боговете да решат истинни ли са обвиненията ти?

– Да ме е страх? – отвърна Ерион. – Не говорете нелепости, татко. Мисълта ми е за възлюбения ми брат. Дерон също беше онеправдан от този сир Дънкан и има първото право над кръвта му. Един съд на седемте позволява и на двама ни да се изправим срещу него.

– Не ми прави услуги, мили братко – измърмори Дерон Таргариен. Най‑големият син на принц Мекар изглеждаше още по‑зле, отколкото когато Дънк се бе натъкнал на него в хана. Изглеждаше по‑трезвен този път, червено‑черният му жакет не беше зацапан с вино, но очите му бяха кървясали и на челото му бе избила пот. – Ще се задоволя да те приветствам, когато убиеш престъпника.

– Твърде великодушен си, мили братко – каза усмихнат принц Ерион, – но би било много егоистично от моя страна да ти откажа правото да докажеш истината на думите си, излагайки тялото си на риск. Длъжен съм да настоя за съд на седемте.

Дънк се обърка.

– Ваши височества, милорди – обърна се той към подиума. – Не разбирам. Какъв е този съд на седемте ?

Принц Белор помръдна неловко на стола си.

– Това е друга форма на съд чрез двубой. Древна, рядко се позовават на нея. Дошла е през Тясното море с андалите и техните седем богове. Във всеки съд чрез двубой обвинителят и обвиняемият молят боговете да решат спора помежду им. Андалите вярвали, че ако седем шампиони се бият на всяка страна, боговете, почетени по този начин, ще са по‑склонни да се намесят и да се погрижат да се постигне справедлив резултат.

– Или може би просто са харесвали битките с мечове – подхвърли лорд Лео Тирел с цинична усмивка. – Все едно, сир Ерион е в правата си. Трябва да е съд на седемте.

– Значи трябва да се бия срещу седем мъже ? – попита отчаяно Дънк.

– Не сам, сир – отвърна с досада принц Мекар. – Не се правете на глупак, няма да мине. Трябва да са седем срещу седем. Трябва обезателно да намерите други шестима рицари, които да се бият редом с вас.

„Шестима рицари“, помисли Дънк. Все едно да му кажат, че трябва да намери шест хиляди. Нямаше нито братя, нито братовчеди, нито стари приятели, които да са стояли редом с него в битка. Защо щяха шестима непознати да рискуват живота си, като защитят един беден рицар срещу двама млади кралски принцове?

– А ако никой не вземе страната ми?

Мекар Таргариен го изгледа хладно отгоре.

– Ако каузата е справедлива, добри хора ще се бият за нея. Ако не можете да намерите поборници на своя страна, сир, ще е защото сте виновен. Би ли могло нещо да е по‑просто от това?

Дънк никога не се беше чувствал толкова сам, както когато излезе от портите на замъка Ашфорд и чу как портикулът се спусна с дрънчене зад него. Валеше лек дъжд, като роса на кожата му, и въпреки това той потръпваше от допира му. Отвъд реката цветни кръгове сияеха около малкото павилиони в които все още горяха огньове. Нощта наполовина бе изтекла. До няколко часа щеше да дойде зората. „А със зората идва смъртта.“

Бяха му върнали меча и среброто, но беше потънал в мрачни мисли, докато газеше през брода. Зачуди се дали очакват да оседлае коня си и да избяга. Можеше, ако поискаше. Щеше да е краят на рицарството му, разбира се. Оттам насетне нямаше да е нищо повече от разбойник, докато някой лорд не го залови и не му отсече главата. „По‑добре да умра като рицар, отколкото да живея така“, каза си упорито. Мокър до коленете, той се затътри покрай пустата арена. Повечето павилиони бяха тъмни, собствениците им спяха, но тук‑там все още горяха свещи. Дънк чу тихи стонове и викове на наслада от една от палатките. Звукът го накара да си помисли дали ще да умре, без дори да е познал девица.

А после чу конско пръхтене и някак си позна, че е пръхтенето на Гръм. Обърна се натам и затича, и ето го, вързан с Кестен пред един кръгъл павилион, огрян отвътре от смътно златисто сияние. Знамето на централния пилон висеше прогизнало, но Дънк все пак успя да открои тъмната извивка на ябълката на Фосоуей. Приличаше на надежда.

– Съд чрез двубой – отрони тежко Раймън. – Боговете да са милостиви. Дънкан, това означава бойни пики, боздугани, бойни брадви… мечовете няма да са затъпени, разбираш ли това?